Защото усещам нещо. Усещам щракането и наместването, скърцането на милион ключове, отключващи милион врати в съзнанието ми. Сякаш най-сетне си позволявам да разчета собствените си мисли, чувства, сякаш за пръв път разкривам собствените си тайни. После претърсвам очите му, претърсвам изражението му за нещо, което дори не мога да назова. И осъзнавам, че вече не искам да съм му враг.
— Всичко приключи — казвам му. — Този път не съм на твоя територия. Няма да ти бъда оръжие и никога няма да ме накараш да размисля. Струва ми се, че вече трябва да си го разбрал. — Свеждам поглед към пода. — Защо тогава продължаваме да се караме? Защо още се опитваш да ме манипулираш? Защо се опитваш да ме подлъжеш с номерата си?
— Нямам представа… — отговаря той и ме гледа така, сякаш не може да прецени дали съм истинска, — …за какво говориш.
— Защо си казал на Касъл, че можеш да ме докосваш? Тази тайна не беше твоя, защо реши, че имаш право да я разкриеш?
— Ясно. — Той въздъхва дълбоко. — Разбирам. — Като че ли идва на себе си. — Виж, скъпа, ще ми хвърлиш ли поне сакото, щом си решила да ме подлагаш на кръстосан разпит?
Хвърлям му сакото. Той го улавя. Сяда на пода. И вместо да го облече, покрива скута си с него. Накрая казва:
— Да, наистина казах на Касъл, че мога да те докосвам. Имаше право да знае.
— Това не му влиза в работата.
— Разбира се, че му влиза в работата — парира ме Уорнър. — Целият свят, който е създал тук, долу, съществува именно благодарение на такава информация. А ти живееш в неговия свят. Има право да знае.
— Не беше нужно да научава.
— Какво толкова? — пита той, изучавайки внимателно очите ми. — Какво от това, че някой е научил за способността ми да те докосвам? Защо държиш да го пазиш в тайна?
Мъча се да намеря правилните думи, но те ми убягват.
— За Кент ли се тревожиш? Мислиш, че ще му е неприятно да научи, че мога да те докосвам?
— Не исках да научава по този начин…
— Какво значение има? — настоява той. — Вглъбяваш се толкова в нещо, което никак не променя личния ти живот. Няма и да го промени. — Казва. — Не и ако продължаваш да твърдиш, че изпитваш единствено омраза към мен. Защото точно това ми каза, нали? Че ме мразиш?
Сядам на пода срещу Уорнър. Придърпвам колене към гърдите си. Съсредоточавам поглед в камъните под краката си.
— Не те мразя.
Уорнър като че ли спира да диша.
— Понякога ми се струва, че те разбирам — казвам му. — Сериозно. Но тъкмо когато реша, че съм видяла истинското ти Аз, пак ме изненадваш. И никога не знам кой си, нито как ще постъпиш. — Вдигам поглед. — Знам само, че вече не те мразя. Опитвах — продължавам аз, — опитвах с всички сили. Защото толкова много пъти си постъпвал ужасно, ужасно. С невинни хора. С мен. Но вече знам прекалено много за теб. Видях прекалено много. Видях, че нищо човешко не ти е чуждо.
Косата му е толкова златиста. Очите му — толкова зелени. Накрая проговаря с измъчен глас:
— Да не би да казваш, че искаш да сме приятели?
— Н-не знам. — Тази идея ме вцепенява. — Не съм се замисляла по въпроса. Просто казвам, че вече не знам… — поколебавам се, поемам си въздух — … не знам как да те мразя. Колкото и да искам. Много искам да те мразя и съзнавам, че трябва, но просто не успявам.
Той отмества поглед.
И се усмихва.
Усмивката му е такава, че ме кара да забравя как да правя каквото и да било друго, освен да мигам, и мигам… и не разбирам какво ми се случва. Не знам защо не мога да убедя очите си да се взират другаде.
Не знам защо сърцето ми обезумява.
Той докосва тефтерчето ми, сякаш дори не съзнава, че го прави. Пръстите му се плъзват по корицата веднъж, два пъти, докато не улавя погледа ми и спира.
— Ти ли си писала всичко това? — Докосва тефтерчето ми отново. — Всяка думичка?
Аз кимвам.
— Джулиет — произнася името ми той.
Спирам да дишам.
— Много бих се радвал — казва. — Да съм ти приятел. Бих се радвал.
И не знам какво се случва с мозъка ми.
Може би е защото усещам, че е повреден, и съм достатъчно глупава да си мисля, че мога да го поправя. Може би е защото виждам в него себе си на 3, 4, 5, 6, 17 години, изоставена, пренебрегната, онеправдана, хулена заради нещо, което не мога да променя, и смятам Уорнър за някого точно като мен, за някого, който така и не е получил шанс в живота. Съзнавам, че всички вече го мразят, че омразата към него е общоприет факт.
Уорнър е страшилище.
Въпросът не се обсъжда, не се оспорва, не се разисква. Решението е взето: Уорнър е презряно човешко същество, ламтящо за убийства, власт и изтезания.