Но аз искам да знам. Имам нужда да знам. Трябва да знам.
Дали наистина е толкова просто.
Ами ако аз самата някой ден се подхлъзна? Ако пропадна в дупка и никой не иска да ми подаде ръка? Какво ме очаква тогава?
Затова отвръщам на погледа му. Поемам си дълбока глътка въздух.
И хуквам.
Хуквам към вратата.
Петдесет и първа глава
Само момент.
Само секунда, само още минута, дайте ни само още час или може би уикенда да премислим нещата, не е толкова много, не е толкова трудно, само толкова искаме, съвсем скромно желание.
Но моментите, секундите, минутите, часовете, дните и годините се превръщат в жестоки грешки, една невероятна възможност се изплъзва през пръстите ни, защото все не сме се решавали, не сме разбирали, трябвало ни е повече време, не сме знаели какво да направим.
Дори не знаем какво сме направили.
Нямаме представа как сме се озовали тук, при положение че сме си мечтали единствено да се събуждаме сутрин и да си лягаме нощем, и може би да спрем за сладолед напът към дома, а онова решение, онзи избор, онази случайна възможност разнищва всичко, което някога сме познавали, в което някога сме вярвали, и сега какво?
Какво ще правим...
от тук насетне?
Петдесет и втора глава
Положението се влошава.
Напрежението сред членовете на Пункт Омега се нагнетява с всеки изминал час. Опитахме да установим контакт с хората на Андерсън, но безуспешно — нямаме никаква връзка с вражеските сили, нито каквито и да било сведения за заложниците. Но цивилните граждани на Сектор 45 — онзи, който беше под командването на Уорнър, — започват да надигат глави. Слуховете за нас и подвига ни започват да се разпространяват твърде бързо.
Възобновителите опитаха да покрият новината за скорошното ни сражение, отписвайки го като поредния набег от страна на бунтовническа групировка, но народът започва да развива нюх. Някои се вдигат на протести, други отказват да работят, опълчват се на властите, правят опити да избягат от комплексите, поемат към нерегулираната територия.
Краят никога не е добър.
Загубите са твърде големи и Касъл знае, че трябва да направи нещо. Всички живеем с мисълта, че идва време за повторна експедиция навън, и то не след дълго. Не сме получавали доклад за смъртта на Андерсън, тоест навярно изчаква удобен момент да ни отмъсти — или пък Адам е прав и просто още се възстановява. Но каквато и да е причината, затишието откъм лагера на Андерсън не е добър знак.
— Какво правите тук? — пита ме Касъл.
Току-що съм взела вечерята си. Току-що съм седнала на обичайното си място при Адам, Кенджи и Джеймс. Примигвам объркано насреща.
Кенджи се обажда:
— Какво става?
Адам казва:
— Всичко наред ли е?
Касъл отвръща:
— Простете, госпожице Ферърс, не исках да прекъсвам вечерята ви. Но признавам, че съм малко изненадан да ви видя тук. Мислех, че в момента изпълнявате назначението си.
— О! — сепвам се аз. Поглеждам към храната си, обратно към Касъл. — Ами… да, така е… но вече два пъти говорих с Уорнър… дори се видяхме вчера…
— А, чудесна новина, госпожице Ферърс. Чудесна. — Касъл плясва с ръце, лицето му е въплъщение на облекчението. — И какво успяхте да научите? — Изглежда толкова обнадежден, че направо ме досрамява.
Всички се взират в мен и не знам какво да направя. Не знам какво да кажа.
Поклащам глава.
— О. — Касъл отпуска ръце. Свежда поглед. Кимва, сякаш на себе си. — Но въпреки това сте решили, че двете ви посещения са били напълно достатъчни? — Не ме поглежда. — Какво е професионалното ви мнение, госпожице Ферърс? Че настоящата ситуация позволява протакане? Че Уинстън и Брендън ще си почиват, докато вие намерите дупка в натоварения си график и благоволите да проведете разпит на единствения човек, който може да ни помогне с намирането им? Смятате ли, че в…
— Отивам веднага. — Грабвам подноса си, скачам от масата и едва не се препъвам. — Съжалявам… просто… отивам веднага. Ще се видим на закуска, момчета. — Изшушуквам и изхвърчавам през вратата.
Брендън и Уинстън
Брендън и Уинстън
Брендън и Уинстън, повтарям си.
Чувам смеха на Кенджи зад себе си.
Оказва се, че не ме бива в разпитите.
Имам толкова въпроси към Уорнър, но нито един от тях не засяга заложниците. Всеки път, когато се заканя да му задам правилния, Уорнър някак успява да ме разсее. Сякаш подозира какво ще го попитам и вече е готов да насочи разговора в друга посока.