Много е объркващо.
— Ти имаш ли татуировки? — пита ме с усмивка на уста, облягайки се на стената. Облечен е с тениска, панталони и чорапи; без обувки. — Напоследък май всички си имат.
Не такъв разговор очаквах да проведа с Уорнър.
— Не — отговарям. — Не ми се е отдавала възможност да си направя. Пък и едва ли някой гори от желание да се доближи толкова до кожата ми.
Той оглежда ръцете си. Усмихва се.
— Някой ден — казва.
— Някой ден — съгласявам се.
Пауза.
— Ами твоята татуировка? — питам го. — Защо ПЛАМНИ?
Този път усмивката му е още по-голяма. Трапчинките отново се появяват. Той поклаща глава и казва:
— Защо не?
— Не разбирам. — Килвам глава недоумяващо. — Напомняш си да се възпламениш ли?
Той се усмихва, потиска смеха си.
— Шепа букви невинаги образуват дума, скъпа.
— Нямам… никаква представа за какво говориш.
Той вдишва дълбоко. Изопва гръб.
— Та — продължава, — значи, някога си обичала да четеш?
Въпросът му ме хваща неподготвена. Озадачаващ е и за момент се питам дали не е поредният номер. Дали подобно признание не би ми навлякло неприятности. Тогава си спомням, че Уорнър е мой заложник, не обратното.
— Да — отговарям. — Обичах.
Усмивката му избледнява в нещо по-сериозно, пресметливо. Старателно изтрива всяка емоция от чертите на лицето си.
— А кога си имала възможност да четеш?
— Как така?
Той вдига бавно рамене, стрелва безцелен поглед към отсрещната стена.
— Просто ми се вижда странно, че момиче, прекарало целия си живот в изолация, би имало достъп до литература. Особено в днешния свят.
Не казвам нищо.
И той не казва нищо.
Поемам си няколко глътки въздух, преди да отговоря.
— Ами… никога не ми се е предлагал избор на книги. — Не разбирам защо съм толкова притеснена да го изрека на глас, защо трябва да си напомням, че не е нужно да шепна. — Четях каквото ми паднеше. Всички училища, които посещавах, имаха малки библиотеки, а и родителите ми имаха разни книги у дома. А после… — Поколебавам се. — После прекарах няколко години
Колко странно.
Докато една част от мен се съпротивлява срещу подобни откровения, друга най-отзивчиво споделя с Уорнър. Спокойно. Приятелски.
Защото той вече знае всичко за мен.
Знае всяка подробност от 17-годишния ми живот. Разполага с всичките ми медицински картони, запознат е с всички инциденти от миналото ми и болезнената връзка, която
С нищо от личната си история не мога да го изненадам; никоя от постъпките ми няма да го шокира или ужаси. Не се безпокоя, че ще ме укори или че ще избяга от мен.
А това прозрение като че ли най-много ме смущава.
— Винаги имах книги под ръка — продължавам аз, заковала поглед в земята, някак неспособна да спра. — В центъра за малолетни престъпници. Повечето бяха стари и оръфани и дори нямаха корици, така че невинаги знаех какво е заглавието им, нито пък кой ги е написал. Просто четях всичко, което ми попаднеше. Вълшебни приказки и мистерии, и исторически романи, и поезия. Жанрът нямаше значение. Четях ги отново и отново, и отново. Книгите… ми помагаха да не полудея. — Гласът ми заглъхва и секва, преди да съм издала прекалено много. Потресена съм от желанието си да споделям с него. С Уорнър.
Жестокият жесток Уорнър, който опита да убие Адам и Кенджи. Който ме използва като играчка.
Ужасно е, че мога така спокойно да разкривам душата си пред него. Ужасно е, че точно Уорнър е единственият човек, пред когото мога да съм напълно откровена. Винаги се стремя да защитавам Адам от себе си, от покъртителната история на живота ми. Не искам да го уплаша или да му разкрия твърде много, понеже ме е страх, че ще размисли и ще осъзнае що за грешка е допуснал, доверявайки ми се, сближавайки се с мен.
С Уорнър обаче нямам какво да крия.
Искам да видя изражението му, искам да разбера какво мисли за мен сега, когато съм се отворила пред него, позволила съм му близък поглед в миналото ми, но нямам смелост да го погледна в очите. Затова седя като замръзнала на пода с кацнало на рамото ми унижение, а той не проронва и дума, не помръдва нито сантиметър, не издава и звук. Секундите прелитат край нас, изпълвайки мигновено стаята, а аз искам да ги прогоня с ръка, искам да ги уловя и да ги напъхам по джобовете си, за да спра времето.