Най-накрая той прекъсва мълчанието.
— И аз обичам да чета — казва.
Вдигам смаян поглед.
Облегнал се е назад върху стената, вплел ръка в косата си. Прокарва пръсти през слоевете злато само веднъж. После отпуска ръката си. Отвръща на погледа ми. Очите му са толкова, толкова зелени.
— Обичаш да четеш? — питам аз.
— Толкова ли е изненадващо?
— Нали Възобновителите планират да унищожат културата? Не е ли незаконно да четеш?
— Да, планират… и да, скоро ще е незаконно — отговаря той, поразмърдвайки се на мястото си. — Вече доста книги са унищожени. — За пръв път го виждам смутен. — Ироничното е — продължава той, — че започнах да чета чак когато решиха да унищожат всичко. Възложиха ми задачата да прегледам няколко списъка, да преценя кои заглавия трябва да запазим, от кои трябва да се отървем, кои да преработим за употреба в кампаниите ни, в бъдещия учебен план и така нататък.
— И това ти се струва нормално? — питам го аз. — Да унищожите малкото останало от културата ни, всички езици, всичко написано някога? Съгласен ли си с тях?
Отново върти тефтерчето ми в ръцете си.
— Има… много неща, които бих направил различно — казва той, — ако властта беше моя. — Вдишва дълбоко. — Но войникът трябва да изпълнява заповедите, независимо дали е съгласен с тях.
— Кое по-точно би направил различно? — питам го. — Ако имаше власт?
Той се засмива. Въздъхва. Поглежда ме и ми се усмихва с ъгълчето на едното си око.
— Задаваш прекалено много въпроси.
— Не мога да се спра — казвам му. — Просто вече те виждам в толкова различна светлина. Всяка твоя дума ме изненадва.
— И защо така?
— Не знам — отговарям. — Просто си… по-спокоен. Не чак толкова умопомрачен.
Той ми отвръща с беззвучен смях, разтърсващ целите му гърди. После казва:
— Животът ми досега се е състоял само от битки и опустошение. Тук обаче — погледът му обхожда помещението — съм далеч от военните си задължения и отговорности. От всичката смърт. — Добавя, впил поглед в стената. — Все едно съм на ваканция. Не ми се налага да размишлявам през цялото време. Изобщо да правя каквото и да било, да говоря с когото и да било, да ходя където и да било. Никога досега не съм имал толкова часове за сън. — Хвали се той с усмивка. — В интерес на истината се чувствам като цар. Май ще ми хареса да ме държат като заложник. — Казва го някак на себе си.
Очите ми го изучават внимателно.
Проучват лицето му по начин, по който не са дръзвали досега, и осъзнавам, че нямам ни най-малка представа какво е да живееш неговия живот. Веднъж ми каза, че изобщо не бих разбрала странните закони на неговия свят, и чак сега започвам да проумявам колко прав е бил. Защото не знам нищо за този вид кърваво, дисциплинарно съществувание. Но внезапно искам да узная всичко.
Внезапно искам да разбера.
Наблюдавам внимателните му движения, усилията, които полага, за да изглежда равнодушен, спокоен. Но виждам колко точно изчислено е всичко. Колко умишлено е всяко помръдване, всяка смяна на стойката. Постоянно се ослушва, докосва с ръка земята, стената, взира се във вратата, изучава очертанията и, пантите, дръжката. Виждам как се напряга, макар и едва забележимо, и при най-малките звуци: драскането по метал, приглушените шумове пред стаята. Очевидно е, че непрестанно е нащрек, на нокти, готов за схватка, за бърза реакция. Чудя се дали изобщо знае какво е спокойствие. Безопасност. Дали някога е успявал да преспи цяла нощ. Да отиде където и да било, без постоянно да наднича през рамо.
Ръцете му са сключени.
Играе си с пръстена на лявата ръка, върти го-върти го-върти го около малкото си пръстче. Не е за вярване, че чак сега го забелязвам; представлява плътна нефритена халка, чийто бледозелен цвят пасва отлично на очите му. И най-ненадейно ме осенява споменът, че съм я виждала и преди.
Един-единствен път.
Сутринта, след като бях наранила Дженкинс. Когато Уорнър дойде да ме вземе от стаята си. Хвана ме да гледам пръстена му и побърза да си сложи ръкавиците.
Сякаш изживявам дежавю.
Той проследява погледа ми и бързо стисва лявата си ръка в юмрук, който покрива с дясната.
— Ка…
— Най-обикновен пръстен — казва той. — Нищо особено.
— Защо го криеш, щом не е нищо особено? — Любопитството ми скача до небесата, нямам търпение да се разтършувам из главата му, да разбера какво, за бога, се случва там.