Той въздъхва.
Свива и отпуска пръстите си. Накрая ги разперва, обръща ръце с дланите надолу и впива поглед в тях. Изхлузва халката от малкото си пръстче и я вдига към флуоресцентната светлина, оглежда я. Малко зелено кръгче. Чак тогава ме поглежда в очите. Пуска пръстена в едната си длан, после я свива в юмрук.
— Няма ли да ми кажеш? — питам аз.
Той поклаща глава.
— Защо не?
Потрива едната страна на врата си, масажира напрегнатата и най-долна част, онази, която преминава към гърба му. Не мога да извърна поглед. Питам се какво ли е чувството някой да масажира болезнените места по моето тяло. Ръцете му изглеждат толкова силни.
Почти съм забравила за какво сме си говорили, когато казва:
— Нося го от почти десет години. Някога пасваше на показалеца ми. — Поглежда ме, преди отново да отклони очи. — И с никого не говоря за него.
— Никога?
— Никога.
— О. — Прехапвам долната си устна. Разочарована.
— Харесваш ли Шекспир? — пита ме той.
Интересна смяна на темата.
Поклащам глава.
— Не знам за него нищо друго, освен че е откраднал името ми и отгоре на всичко го е написал грешно.
Уорнър се взира в мен за секунда, после прихва в смях — силен, несдържан, поривист смях, който се мъчи да укроти, но напразно.
Внезапно ми става неловко, чувствам се странно пред този особняк, който се смее, носи тайни пръстени и ме разпитва за книги и поезия.
— Не се опитвах да съм забавна — скалъпвам аз.
Но очите му още са пълни с усмивка, когато казва:
— Не се безпокой. И аз не знаех нищо за него допреди около година. Все още не разбирам половината от писанията му, така че май ще се отървем от повечето, но имаше едно много добро попадение.
— Какво?
— Искаш ли да го видиш?
— Да го видя?
Уорнър вече е скочил на крака и разкопчава панталона си, а аз се чудя какво ли следва, тревожа се да не ме е въвлякъл в поредната си шантава игричка, когато той внезапно спира. Улавя смаяното ми изражение и казва:
— Не се безпокой, скъпа. Няма да се събличам гол, обещавам. Просто исках да ти покажа още една татуировка.
— Къде е? — питам го аз, замръзнала намясто. Едновременно искам и не искам да извърна поглед.
Той не отговаря.
Панталоните му са разкопчани, но стоят свлечени на ханша му, разкривайки боксерките отдолу. Той дърпа надолу и надолу ластичния колан на бельото си, докато не го смъква малко под тазобедрената си става.
Изчервявам се чак до косата.
Никога досега не съм виждала толкова интимна част от мъжкото тяло и не мога да откъсна поглед от нея. Близките ни моменти с Адам винаги бяха в тъмното и всеки път някой ни прекъсваше, така и не ми се разкри дотолкова, не защото не исках, а защото все не ни се отдаваше шанс. А сега лампите светят, Уорнър стои пред мен и аз съм толкова запленена, толкова заинтригувана от извивките на фигурата му. Прави ми впечатление как талията му се стеснява надолу, скривайки се под плата. Ще ми се да опозная друго човешко същество без подобни прегради.
Така пълно, така отблизо.
Искам да науча тайните, закътани в свивките на лактите му, и да чуя шепота, скрит в свивките на коленете му. Искам да проследя линиите на силуета му с очи и с връхчетата на пръстите си. Искам да рисувам реки и долини по мускулестите чупки на тялото му.
Собствените ми мисли ме изумяват.
В дъното на стомаха ми гори стихиен пожар, който ми се ще да можех да пренебрегна. В гърдите ми пърхат пеперуди, за които ми се ще да имах логично обяснение. Дълбоко в себе си усещам болка, която отказвам да назова.
Сигурно полудявам.
— Цитатът е интересен — казва той. — Струва ми се много… уместен. Макар и да е бил написан доста отдавна.
— Какво? — Изтръгвам очи от долната половина на тялото му, отчаяно мъчейки се да възпра жадното си за подробности въображение. Връщам погледа си върху думите, татуирани по кожата му, и този път се съсредоточавам. — О! — Казвам. — Да.
2 реда. Машинописен шрифт, татуиран по най-долната част на торса му.
п ъ к ъ л ъ т с е е о п р а з н и л
и в с и ч к и т е м у д е м о н и с а т у к[1].
Да. Интересно. Да. Определено.
Май имам нужда да полегна.
— Книгите — казва той, дръпвайки боксерките си нагоре и закопчавайки ципа на панталоните си, — са лесни за унищожение. Но думите ще са живи, докато хората ги помнят. Трудно е например да забравиш татуировка. — Закопчава копчето си. — Май преходността на съвременния живот ни кара да бележим кожите си с мастило. — Казва той. — То ни напомня, че светът е оставил своята следа върху нас, че още сме живи. Че никога няма да забравим.