— Кой си ти, за бога?
Не познавам този Уорнър. По никакъв друг начин нямаше да разпозная този Уорнър.
Той се усмихва сам на себе си. Отново сяда.
— Няма нужда друг да узнава — казва ми.
— Какво искаш да кажеш?
— Аз самият знам кой съм — отговаря той. — Това ми е достатъчно.
Смълчавам се за момент. Свъсвам вежди, забила поглед в земята.
— Сигурно е страхотно да живееш с такава самоувереност.
— Ти също имаш от нея — казва ми той. — Упорита си и неотстъпчива. Безкрайно смела. Силна. Толкова нечовешки красива. Способна си да покориш света.
Засмивам се и вдигам поглед към очите му.
— Прекалено често плача. И нямам интерес да покорявам света.
— Това — казва той — е нещото, което никога няма да проумея. — Поклаща глава. — Просто те е страх. Страх те е от неизвестното. Тревожиш се да не разочароваш околните. Потъпкваш собствения си потенциал — казва той — заради очакванията на другите, защото до ден днешен следваш наложените ти правила. — Впива съсредоточен поглед в мен. — Ще ми се да не беше така.
— А на мен ми се ще да престанеш да ме увещаваш да убивам човешки същества.
Той свива рамене.
— Не твърдя, че си длъжна. Просто неизбежно ще се случва; така е на война. Статистически погледнато, убийствата са неизбежни.
— Сигурно се шегуваш.
— В никакъв случай.
— Винаги е възможно да избегнеш убийството, Уорнър. Избягваш го, като просто не започваш войната.
Той обаче се ухилва ослепително, без дори да обръща внимание на думите ми.
— Обичам да ме наричаш по име — казва. — Дори не знам защо.
— Името ти не е Уорнър — изтъквам аз. — Ейрън е.
Усмивката му е широка, толкова широка.
— Божичко, музика за ушите ми.
— Името ти ли?
— Само когато ти го произнасяш.
— Ейрън? Или Уорнър?
Той затваря очи. Килва глава назад и я опира в стената. Трапчинки.
Внезапно си спомням каква работа имах тук. Вместо това си приказвам с Уорнър, сякаш имаме безброй часове за пилеене. Сякаш отвъд тези стени не съществува един ужасяващ свят. Не знам как толкова често успявам да се разсейвам и си обещавам, че този път няма да позволя разговорът да се отклони в нежелана посока. Но когато отварям уста, той ми отнема думата.
— Няма да ти върна тефтерчето.
Затварям уста.
— Знам, че си го искаш — казва той, — но се боя, че възнамерявам да го задържа завинаги. — Той ми го показва. Ухилва се. После го пъхва в джоба си. Единственото място, където не бих посмяла да бръкна.
— Защо? — не се сдържам да попитам. — Защо ти е притрябвало?
Той впива поглед в мен за един дълъг, дълъг момент. Не отговаря на въпроса ми. Вместо това казва:
— В най-мрачните дни трябва да потърсиш светло местенце, в най-студените дни трябва да потърсиш топло местенце, в най-злощастните дни трябва да гледаш напред и нагоре, а в най-печалните дни трябва да отвориш очи, да им позволиш да леят сълзи. После да ги оставиш да изсъхнат. Да им дадеш възможност да отмият болката, за да виждат ясно отново.
— Не мога да повярвам, че си го запомнил наизуст — прошепвам аз.
Той пак обляга глава на стената. Пак затваря очи. Казва:
— Този живот винаги ще ми е чужд, но трябва да събирам дребните монети и да се надявам, че ще ми стигнат да изкупя грешките ни.
— И това ли аз съм го писала? — питам го, недоумявайки как е възможно да рецитира същите онези думи, стекли се от устните ми към пръстите ми и излели се върху листа. Още не мога да свикна с мисълта, че е посветен в тайната на най-съкровените ми размишления, на чувствата, които улових с изтерзаното си съзнание и изковах в изречения, които скупчих в абзаци, на идеите, които нанизах една до друга с пунктуационни знаци, неизпълняващи никаква друга функция, освен да покажат къде свършва една мисъл и откъде започва следващата.
Това русокосо момче държи всичките ми тайни в устата си.
— Написала си много неща — казва той, без да ме поглежда. — За родителите си, за детството си, за контактите си с други хора. Писала си за надежда и изкупление, за това колко ти се иска да зърнеш летяща птица. Писала си за болка. И за това какво е да се мислиш за чудовище. Какво е всички да те гледат с лошо око още преди да си продумал. — Той вдишва дълбоко. — Сякаш виждах себе си на хартия. — Прошепва той. — Сякаш четях всички онези неща, които не знаех как да изкажа.