Той се засмива. Прокарва ръка през косата си. Вдига поглед към тавана.
— Какво е станало? — Вече съм истински разтревожена. — Да не би… случило ли ти се е нещо? Добре ли си?
— Трябва да се махна оттук — казва той. — Трябва да ме пуснат. Не мога да стоя тук повече.
— Уорнър…
— Знаеш ли какво ми каза той? Обясни ли ти какво ми каза?
Мълчание.
— Тази сутрин просто влезе в стаята ми. Влезе най-спокойно и заяви, че искал да говори с мен. — Уорнър се изсмива отново, гръмко, прекалено гръмко. Поклаща глава. — Каза ми, че съм можел да се променя. Каза, че имало шанс да притежавам дарба като всички останали тук… че не е изключено да имам свръхестествени способности. Каза, че съм можел да бъда различен, скъпа. Вярвал, че мога да бъда различен, стига да го пожелая.
Касъл му е казал.
Уорнър става, но не се обръща към мен напълно; без тениска е. Този път като че ли не му пречи, че виждам белезите по гърба му, думата ПЛАМНИ, татуирана на кръста му. Косата му е чорлава, несресана, пада върху лицето му; ципът на панталоните му е закопчан, но не и копчето, и за пръв път го виждам толкова неспретнат. Протяга ръце напред и опира длани в каменната стена; тялото му е извито, главата му — сведена като за молитва. Цялата му фигура е напрегната, стегната, мускулите отдолу опъват кожата му. Дрехите му са струпани на пода, дюшекът му е по средата на стаята, а столът, върху който седеше, е обърнат към стената, към нищото, и осъзнавам, че Уорнър е започнал да губи разсъдъка си в този затвор.
— Можеш ли да повярваш? — пита ме той, без да поглежда към мен. — Въобразява си, че мога просто да се събудя различен една сутрин. Да пея радостни песни и да раздавам пари на бедните, да искам прошка от света за злодеянията си. На теб струва ли ти се възможно? Мислиш ли, че мога да се променя?
Най-накрая се обръща към мен и очите му се смеят, очите му са като смарагди, лъщящи на светлината на залязващото слънце, и устата му потрепва, едва сдържайки усмивката си.
— Мислиш ли, че мога да съм различен? — Прави няколко стъпки към мен и не знам защо дишането ми се повлиява. Защо не мога да намеря устата си. — Зададох ти съвсем елементарен въпрос. — Казва той и стои точно пред мен, а аз дори не знам как се е озовал тук. Продължава да ме гледа с устремени очи, едновременно смущаващи, искрящи, пламтящи от нещо, което едва ли някога ще мога да назова.
Сърцето ми не иска да се укроти, не спира да подскача, подскача, подскача…
— Кажи ми, Джулиет. Изгарям от желание да узная какво мислиш за мен.
— Защо? — Едва доловим шепот, предназначен да ми спечели поне малко време.
Устните на Уорнър трепват нагоре и се разтягат в усмивка, после се отварят леко, но само колкото да разлеят по лицето му странно, любопитно изражение, което обсебва и очите му. Не отговаря. Не казва нито дума. Просто се доближава до мен, изучавайки ме с поглед, а аз замръзвам намясто и устата ми е пълна със секундите му на мълчание, и се боря с всеки атом в тялото си, с всяка глупава клетка в организма си, защото усещам колко ме привлича.
О...
Боже.
Чувството ми за вина расте главоломно, загнездва се в костите ми, прекършва ме надве. То е кабел, усукан около гърлото ми, гъсеница, пълзяща по стомаха ми. То е нощта и полунощието, и сумракът на нерешимостта. То е съвкупността от многото тайни, които вече не ми принадлежат.
Аз съм ужасен човек.
И като че ли той вижда мислите ми, сякаш усеща промяната, обладала съзнанието ми, защото внезапно започвам да го чувствам различен. Буйството му стихва, очите му стават по-дълбоки, угрижени, нежни, устните му са меки, все още леко отворени, и въздухът в стаята е твърде нагнетен, пълен с памук, и усещам как кръвта препуска из главата ми, разбива се във всеки мислещ дял от мозъка ми.
Ще ми се някой да можеше да ми напомни как се диша.
— Защо не искаш да отговориш на въпроса ми? — Вглежда се така надълбоко в очите ми, че не знам как не се огъвам под пламъка им, и точно в този момент осъзнавам, че всичко в него е пламенно. Няма и капка смиреност, отблъсква всеки анализ. Прекомерен е. Всичко в него е прекомерно. Емоциите му, действията му, гневът му, агресията му.
Опасен е, наелектризиран, неудържим. Тялото му кипи от енергия, толкова необуздана, че се долавя дори когато е спокоен. Има си свое присъствие.
Но нещо ми всени учудващата, плашеща вяра в истинската същност на Уорнър, в човека, в когото е способен да се превърне. Искам да открия 19-годишното момче, хранещо улични кучета. Искам да повярвам в момчето с мъчително детство и баща насилник. Искам да го разбера. Искам да го разнищя.