Искам да повярвам, че е повече от калъпа, в който е бил принуден да израсне.
— Мисля, че си способен да се промениш — чувам се да отговарям. — Всеки е способен.
И той се усмихва.
Усмивката му е бавна, удовлетворена. От онези, които прерастват в смях, озаряват чертите на лицето му и го карат да въздъхва. Той затваря очи. Изражението му е толкова трогнато, толкова разведрено.
— Колко мило — отвръща той. — Колко непоносимо мило. Защото говориш искрено.
— Разбира се, че говоря искрено.
Накрая вдига поглед към мен и прошепва:
— Но грешиш.
— Моля?
— Аз съм безсърдечен — казва със студени, равнодушни думи, предназначени като че ли за самия него. — Аз съм безсърдечно копеле и жестоко, зло същество. Не ме е грижа за чувствата на хората. Не ме е грижа за страховете и бъдещето им. Не ме е грижа за желанията им, за това дали имат семейства… и не съжалявам. — Добавя той. — Не съм съжалил за нито една от постъпките си.
Нужни са ми няколко секунди да се окопитя.
— Но нали ми се извини? — казвам му аз. — Извини ми се снощи…
— Ти си друго нещо — прекъсва ме той. — Не се броиш.
— Не съм друго нещо — казвам му. — Аз съм просто човек като всички останали. И ти доказа, че си способен на разкаяние. На състрадание. Знам, че можеш да си добронамерен…
— Това не съм аз. — Гласът му е станал студен и твърде силен. — И няма да се променя. Не мога да залича деветнайсетте нещастни години на живота си. Не мога да потуля спомена за действията си. Не може просто да се събудя на сутринта и да реша, че от тук насетне ще живея с чужди надежди и мечти. С чужди обещания за светло бъдеще. И няма да те лъжа. — Продължава той. — Не ми пука за околните и не правя саможертви, нито компромиси. Не съм добър, нито справедлив, нито човечен, и никога няма да бъда. Не съм способен. Няма и да опитам, защото ще е жалка гледка.
— Как можеш да говориш така? — Иска ми се да го разтърся. — Какво срамно има в това да се стремиш към добро?
Но той не ме слуша. Смее се. И казва:
— Можеш ли да си ме представиш дори? Да се усмихвам на дечицата и да раздавам подаръци на рождени дни? Да помагам на непознат? Да си играя с кучето на съседите?
— Да — отговарям. — Мога. — Вече съм го виждала, не му казвам.
— Не.
— Защо не? — настоявам аз. — Защо ти е толкова трудно да си го представиш?
— Този живот — казва той — е непостижим за мен.
— Но защо?
Уорнър стисва 5 пръста в юмрук и ги отпуска, за да ги прокара през косата си.
— Защото го усещам вътре в себе си — казва с по-тих глас. — Винаги съм го усещал.
— Какво си усещал? — прошепвам аз.
— Мнението на хората за мен.
— Какво…?
— Чувствата им… енергията им… не знам как да го нарека — отвръща объркано той и отстъпва назад, клатейки глава. — Винаги съм усещал. Знам, че всички ме мразят. Знам колко е безразличен баща ми към мен. Знам колко страдаше майка ми. Знам, че ти не си като всички останали. — Гласът му пресеква. — Знам, че си откровена, когато ми казваш, че не ме мразиш. Че искаш, но не можеш. Защото в сърцето ти няма неприязън, не и към мен, а ако имаше, щях да знам. Също както знам — казва той с пресипнал от сдържаност глас, — че изпита нещо, когато те целунах. Изпита същото като мен и се срамуваш от това.
Паника облива цялото ми тяло.
— Откъде знаеш? — питам аз. — К-как… невъзможно е просто да знаеш подобни неща…
— Никой никога не ме е поглеждал като теб — прошепва той. — Никой никога не ми е говорил като теб, Джулиет. Ти си различна. — Казва ми. — Толкова различна. Ти би ме разбрала. Но останалият свят не желае добрата ми воля. Не желае усмивките ми. Касъл е единственият човек на земята, който направи изключение от правилото, и желанието му да повярва в мен, да ме приеме, показва колко слаби са съпротивителните му сили. Никой от хората му не знае какво прави и всички ще загинат…
— Не е вярно… невъзможно…
— Чуй ме — казва загрижено Уорнър. — Трябва да разбереш… единствените значими хора на този проклет свят са онези с истинска власт. А ти — казва той, — ти имаш власт. Надарена си със сила, която може да разтърси цялата планета, да я покори. Може би още е твърде рано, може би ти трябва още време да припознаеш собствената си мощ, но аз ще чакам търпеливо. Винаги ще те искам на моя страна. Защото двамата с теб… двамата с теб… — Казва той и замълчава. Като че ли е останал без дъх. — Можеш ли да си представиш? — Веждите му са сбърчени, очите му са впити в моите. Изучават ме. — Естествено, че можеш. — Прошепва той. — Не спираш да мислиш за това.