Вдишвам рязко.
— Мястото ти не е тук — продължава той. — Нямаш работа с тези хора. Ще те повлекат в калта и ще подпишат смъртната ти присъда…
— Нямам друг избор! — Вече съм разгневена, възмутена. — Предпочитам да остана с хората, които опитват да помогнат, да променят нещо! Поне те не избиват невинни хора…
— Наистина ли мислиш, че новите ти приятели не са убивали? — изкрещява Уорнър, сочейки към вратата. — Че Кент не е отнемал човешки живот? Че Кенджи не е стрелял по непознат? Те бяха мои войници! — Натъртва той. — Със собствените си очи съм ги виждал да го правят!
— Но за да оцелеят — казвам му, треперейки, мъчейки се да потисна страховитите пориви на въображението си. — Никога не са били предани на Възобновителите…
— Нито пък аз — отвръща той. — Предан съм единствено на онези, които знаят как да живеят. Имам само два хода в тази игра, скъпа. — Казва задъхано. — Да убивам. Или да ме убият.
— Не — отсичам и залитам назад със замаяна глава. — Не е вярно. Не си задължен да живееш така. Можеш да се оттеглиш от баща си, от този начин на живот. Не е нужно да си такъв, какъвто опитва да те направи…
— Стореното — сторено. Вече е твърде късно за мен. Приел съм съдбата си.
— Не… Уорнър…
— Не те моля да се тревожиш за мен — казва той. — Знам точно какво бъдеще ме чака и съм се примирил с него. Свикнал съм с усамотението. Нямам нищо против да прекарам остатъка от живота си единствено в собствената си компания. Не се боя от самотата.
— Не си длъжен да избираш такъв живот — казвам му. — Не е нужно да прекарваш дните си сам.
— Няма да остана тук — казва той. — Просто исках да го знаеш. Ще намеря начин да се измъкна, и то възможно най-скоро. Ваканцията ми — добавя — официално приключи.
Петдесет и пета глава
Тик-так.
Касъл свика импровизирана среща, за да запознае всички с подробностите около утрешната битка; остават по-малко от 12 часа до тръгване. Събрали сме се в трапезарията, защото тук има място за всички.
Имахме 1 последно хранене, шепа принудителни разговори, 2 напрегнати часа, придружени с кратки, спазматични пориви на смях, звучащ по-скоро като давене. Сара и Соня влязоха последни в трапезарията, махнаха ми бързо за поздрав и се настаниха в отсрещния край на стаята. Тогава Касъл заговори.
Всички ще трябва да участват в боя.
Всички физически здрави мъже и жени. Възрастните и негодни за битка хора ще останат тук заедно с най-малките, към които се включват Джеймс и някогашните му приятелчета.
В момента Джеймс мачка ръката на Адам.
Андерсън ще насочи атаките си срещу цивилните граждани, казва ни Касъл. Сега се бунтуват срещу Възобновителите повече отвсякога. Опълчението ни им е дало надежда, казва ни Касъл. Бяха чували само слухове за съпротивителното ни движение, а битката ги беше потвърдила. Затова търсят подкрепата ни, а ние за пръв път ще впрегнем открито свръхестествените си умения.
На територията на комплексите.
Където народът ще ни види такива, каквито сме.
Касъл ни казва да се готвим за враждебност и от двата лагера. Казва ни, че понякога, особено в състояние на страх, хората не реагират положително на нашата порода. Предпочитат познатия им ужас вместо непознатото и необяснимото, затова присъствието ни, публичната ни проява може да ни създаде нови врагове.
Трябва да сме готови за това.
— Тогава защо да се намесваме? — провиква се женски глас от задната част на стаята. Притежателката му става на крака и виждам копринената ѝ черна коса, тежка мастилена завеса, спускаща се чак до кръста ѝ. Очите ѝ просветват под флуоресцентните лампи. — Щом ще ни презират — продължава тя, — защо изобщо да ги защитаваме? Пълен абсурд!
Касъл вдишва дълбоко.
— Не можем да обвиняваме всичките, заради безразсъдството на един.
— Само че не е един, нали? — обажда се друг глас. — Колко от тях ще се обърнат срещу нас?
— Няма как да знаем — отговаря Касъл. — Може да е само един. Може да няма и един. Просто ви предупреждавам да внимавате. Не бива да забравяте, че цивилните са невинни и невъоръжени. Изтребват ги заради неподчинението им, заради призива към справедливо отношение. Гладуват, губят домовете си, семействата си. Не може да не сте съпричастни. Много от вас още не съумяват да намерят собствените си семейства, пръснати из цялата страна, прав ли съм?