Тълпата е притихнала, носят се само шепоти и чувам откъслеци от разговори и думи като "наивен" и "безразсъден", и "всички ще умрем заради него!", но никой не се обажда, което е добре. Не е за вярване какво изпитвам в момента и ми се ще съдбата на Уорнър да не ме засягаше.
Ще ми се да желаех смъртта му. Ще ми се да не чувствах нищо към него.
Но не е така. Не е така. Не е така.
— Как научихте? — пита някой. Нов глас, спокоен, съзнателно трезв.
Гласът на човека до мен.
Адам става на крака. Преглъща сухо.
— Как научихте, че има дарба? Изпробвахте ли я? — пита.
И той ме поглежда, Касъл ме поглежда, взира се в мен, сякаш подканвайки ме да проговоря, а аз имам чувството, че съм изсмукала всичкия въздух от стаята, че съм паднала в казан с вряща вода, че повече никога няма да усетя туптенето на сърцето си, и се надявам, моля се да не изрече онези думи, но той ги изрича.
Разбира се, че ги изрича.
— Да — казва Касъл. — Вече знаем, че и той като вас може да докосва Джулиет.
Петдесет и шеста глава
Чувството е като да прекараш 6 месеца в опити да вдишаш въздух.
Като да забравиш как да движиш мускулите си и да преживееш наново всеки гнусен момент от живота си, и да се мъчиш да извадиш всички трески от кожата си. Като онзи път, когато си се препънал и си паднал в заешката дупка и русо момиченце в синя рокля все те е питало накъде да тръгне, а ти не си могъл да и отговориш, нямал си представа, опитвал си да проговориш, но гърлото ти е било запушено с дъждовни облаци, и сякаш някой е взел океана, напълнил го е с тишина и го е разлял в същата тази стая.
Такова е чувството.
Никой не проговаря. Никой не помръдва. Всички се взират.
В мен.
В Адам.
В Адам, втренчил поглед в мен.
Очите му са огромни, мигат прекалено бързо, по лицето му преминават недоумение и гняв, и болка, и пак недоумение, толкова много недоумение, и капка обида, капка подозрение, и още толкова много недоумение, и още доза болка, и аз зяпам като риба, докато секундите отмират.
Ще ми се да каже нещо. Да ми отправи поне въпрос или укор, или искане, но той мълчи, само ме изучава с втренчен поглед, и виждам как светлината угасва в очите му, как гневът отстъпва място на болката и страшно чувство на нереалност, и той сяда на мястото си.
Не поглежда към мен.
— Адам…
Става. Става. Става и се втурва към вратата, а аз едва се изправям на крака и хуквам след него, и чувам как хаосът избухва зад мен, тълпата отново се потапя в гняв, и едва не се забивам в него, ахвам, а той се завърта и казва:
— Не разбирам. — Очите му са толкова наранени, толкова дълбоки, толкова сини.
— Адам, аз…
— Докосвал те е. — Не е въпрос. Не смее да ме погледне в очите и изглежда почти засрамен от следващите си думи. — Докосвал е кожата ти.
Да беше само това. Да беше толкова просто. Да можех да прочистя кръвта си и да прогоня Уорнър от главата си… и защо съм толкова объркана?
— Джулиет.
— Да — казвам и едва помръдвам устни. Отговорът на не-въпроса му е "да".
Адам докосва с пръсти устните си, вдига поглед, извръща го, издава странен звук на почуда.
— Кога?
Казвам му.
Казвам му кога се е случило, как е започнало всичко, казвам му, че съм била облечена в една от роклите, които Уорнър ме караше да нося, как се е борил да ме спре, преди да изскоча от прозореца, как ръката му се е допряла до крака ми, как ме е докоснал и не му е станало нищо.
Казвам му как умишлено съм си втълпявала, че е било просто плод на въображението ми, докато Уорнър не ни спипа отново.
Не му казвам, че Уорнър ми е казал, че му липсвам, че ме обича, не му казвам, че ме е целунал, че ме е целунал с толкова необуздана, безразсъдна страст. Не му казвам как съм отвърнала на целувката му, за да пъхна ръце под палтото му и да докопам пистолета във вътрешния му джоб. Не му казвам, че бях изненадана, шокирана дори от чувството да съм в обятията му, и че отритнах това странно чувство, защото мразех Уорнър, защото бях толкова ужасена от факта, че бе прострелял Адам, че исках да го убия.
Адам знае единствено, че почти успях. Че почти убих Уорнър.
А сега Адам мига насреща ми, смила думите ми, не подозира какво скривам от него.