— Първите две бяха местни — отбеляза Рийки.
— Е, да се надяваме, че Гриша ще успее да й възвърне човешкия вид дотолкова, че да търсим идентификация с помощта на снимка — каза Карол. — Вие казахте „първите две“, сър. Уверени ли сте, че става дума за серия?
Рийки обърна гръб на тялото.
— Покажете й, докторе.
Гриша показа нещо подобно на татуировка от вътрешната страна на китката на жената. Беше отчасти зацапано с кръв, но Карол все пак успя да различи буквите. МОЯ. Звучеше отблъскващо, нагло, налудничаво. И все пак дълбоко в съзнанието на Карол едно дяволче шушукаше: „Възползвай се от това. Ако отидеш в Уест Мърсия, никога вече няма да се озовеш на толкова интересно местопрестъпление“.
6.
Обратно на всякакви предвиждания, годините, през които поведението му поне привидно бе примерно, бяха спечелили на Джако Ванс правото да бъде преместен в общото терапевтично крило на затвора на Нейно Величество „Оукуърт“, намиращ се в най-затънтената провинциална част на Устършър. В това крило не гасяха светлините в установен час — то беше изолирано от останалата част на затвора; пребиваващите в него затворници имаха правото да гасят осветлението, когато сами решаха. А малката самостоятелна тоалетна към килията им гарантираше възможност за уединение, чието съществувание той почти бе забравил. Ванс изгаси светлината, но не изключи телевизора, за да не трябва да работи в пълен мрак. Той разгъна на масата един вестник и се зае да стриже внимателно косата си с бръснач. Когато тя стана достатъчно къса, той започна да плъзга електрическата самобръсначка по черепа си, опитвайки се да го направо възможно най-гладък. Благодарение на естествената за един затворник бледност нямаше да има разлика в цвета на кожата на новообръснатата му глава и на лицето му. После избръсна буйната брада, която си беше пуснал през последните няколко седмици, оставяйки само мустаците и малка козя брадичка. През последните две години бе изменял толкова драматично окосмението на лицето си — ту с голяма брада, ту гладко избръснат, ту с тънка очертана брада по линията на брадичката, ту с гъсти мексикански мустаци, че никой не би обърнал внимание на поредната, истински важна промяна.
Най-важната част от трансформацията му все още предстоеше. Пресегна се към полицата с книги над масата и смъкна една голямо форматна книга. Беше рядко издание, малотиражен албум с репродукции на литографии от съвременни руски художници. Нито Ванс, нито затворникът, който поначало обитаваше тази килия, имаха интерес към живописта; за тях стойността на книгата се изразяваше в това, че отпечатъците бяха правени на особено плътна хартия, толкова плътна, че страниците можеха да се срязват и в тях да се скриват тънки листчета с ваденки за временни татуировки.
Рисунките възпроизвеждаха старателно татуировките, които Ванс беше заснел с вкарания си контрабандно смартфон. Те повтаряха съвсем точно сложните и яркоцветни фигури, покриващи ръцете и шията на Джейсън Колинс, човекът, който понастоящем спеше в леглото на Ванс. Защото сега Ванс не нощуваше в собствената си килия. Инсценираното от него отклоняване на вниманието бе свършило отлична работа.
За целта не му беше потребно нещо повече от една снимка на съпругата на Деймън Тод, притиснала се в брата на Кеш Костело в някакъв бар. Ванс я беше подхвърлил небрежно на масата за пинг-понг, когато мина през нея по време на часа, посветен на социализиране на затворниците същата вечер. Нямаше начин да не последва онова, което бе запланувал — някой бе взел снимката и бе съобразил незабавно какъв е потенциалът й. Последваха присмехулни подвиквания и намеци, докато, както можеше да се предвиди, накрая Тод избухна и се нахвърли върху Костело. За тях двамата това означаваше край на престоя в терапевтичното крило — едно неовладяно избухване провали всичко, което бяха постигнали с доброто си поведение. Не че Ванс го беше грижа. Никога не се беше замислял за щетите, които нанасяше като страничен ефект от действията си.
Важното беше, че в настъпилата суматоха вниманието на надзирателите в това крило се отклони за достатъчно дълго време, та Ванс и Колинс да успеят да си разменят килиите. Когато всичко се успокои и надзирателите се заеха да правят последната за деня обиколка на килиите, те двамата вече бяха изгасили лампите в килиите си и се преструваха на дълбоко заспали. Нямаше никаква причина някой да заподозре, че те двамата не са на местата, на които би трябвало да бъдат.