Ванс стана и пусна студената вода да тече в умивалника. Откъсна първата предварително подготвена страница и измъкна фолиото от двата листа, между които беше скрито. Натопи тънкия пластмасов лист в умивалника и когато ваденката започна да се отделя, той се зае да я поставя старателно върху изкуствената си ръка. Работата вървеше бавно, но далеч не беше толкова трудна, колкото поставянето на ваденката върху здравата ръка. Да, изкуствената ръка наистина беше забележителна. Но онова, което бе в състояние да прави, бе все пак доста далеч от фино контролираната моторика на една истинска, жива ръка. А сега всичко зависеше от съвършеното изпипване на подробностите.
Когато приключи, главата му се беше изпотила и тънки струйки пот се стичаха по гърба и от двете страни на торса му. Беше направил всичко по силите си. Ако го поставеха редом с Колинс, щеше да е лесно да се прецени кои татуировки са истински и кои — фалшиви, но освен в случай че нещата се оплескаха ужасно, нямаше вероятност това да се случи. Ванс взе очилата — точно копие на очилата на Колинс, поръчано от помагача му навън — и ги сложи. Светът около него се люшна и се замъгли, но не толкова, че да не може да се справи. Диоптрите не бяха толкова много, като на стъклата от очилата на Колинс, но една повърхностна проверка би доказала само, че не са обикновено стъкло. Детайлите — най-важното нещо бяха детайлите.
Той притвори очи и призова в паметта си носовия акцент на Колинс, който по произход беше от Мидландс. За Ванс това беше най-трудната част от преобразяването. Никога не бе имал особен талант да се въплъщава в чужд образ. Стигаше му и собственият. Но този път трябваше да изгуби себе си, прикривайки се зад чужд глас. Щеше да се опита да говори възможно най-малко, но трябваше да бъде нащрек, за да не отговори със собствения си топъл глас и стандартно произношение. Припомни си онази сцена от „Голямото бягство“, в която героят, чиято роля се изпълнява от Гордън Джексън, се издава с автоматичната си реакция, когато го заговарят на английски. Ванс трябваше да се справи по-добре. Не можеше да си позволи да се отпуска, нито за миг. Не и докато не се озовеше навън, на свобода.
Трябваше да минат години, за да стигне дотук. Като начало трябваше да си осигури преместването в терапевтичното крило. След това да открие човек, който да има приблизително същия ръст и фигура като него, а също така да изпитва остра нужда от онова, което Ванс можеше да му осигури. Джейсън Колинс привлече вниманието още от мига, когато гадният подпалвач се появи за първи път в часа за групова терапия. Колинс беше наемник, занимавал се с подпалвачество на магазини срещу заплащане. Но Ванс нямаше нужда от психолог, за да схване, че мотивите на Колинс са били далеч по-дълбоки и по-мрачни. Достатъчно доказателство беше участието му в груповата терапия.
Ванс се беше сприятелил с Колинс, беше разбрал колко тъгува по семейството си, и се зае да подхвърля различни възможности, както сеяч хвърля семена в разорана нива. Какво би могло да се направи с парите на Ванс за трите му деца, за съпругата му. Дълго време Ванс имаше чувството, че тъпче на едно място. Препъникамък беше съзнанието, че ако помогне на Ванс, това би прибавило още години към присъдата на Колинс.
И тогава Колинс получи една по-различна присъда. Левкемия. От онзи тип, при който съществуват само четиридесет процента шанс да си жив пет години след първоначалното диагностициране. Което означаваше, че той най-вероятно нямаше да има друг шанс да осигури бъдещето на жена си и на децата. Дори да му бъдеше опростен максимално възможният период от присъдата, Колинс имаше чувството, че ще може да се прибере у дома само за да умре там.
— Така или иначе ще те пуснат, ако се знае, че скоро ще умреш — беше изтъкнал Ванс. — Виж какво стана с атентатора от Локърби.
Това приличаше на някаква перверзна илюстрация на поговорката „хем вълкът сит, хем агнето цяло“. Колинс можеше да помогне на Ванс да избяга, но това нямаше да му се отрази, когато болестта му се влошеше, при всички случаи щяха да го освободят. Така или иначе щеше да има възможност да прекара последните си дни със семейството си. А ако избереше предложения от Ванс вариант, жена му и децата никога вече нямаше да имат грижи за пари.
На Ванс му бе необходимо да приложи цялата си способност да говори убедително и такова търпение, на което досега не бе предполагал, че е способен, за да накара Колинс да започне да разсъждава като него.
— Всички вие отвиквате от възможността някой да постъпва добре с вас — бе отбелязала веднъж психоложката, която се занимаваше с него. Тези думи дадоха идеята на Ванс за най-ефикасен начин на въздействие, и накрая той успя. Най-голямото момче на Колинс скоро щеше да постъпи в най-доброто частно училище в Уорикшър, а Джако Ванс щеше да напусне затвора.