Ванс почисти следите от свършената работа, накъса влажните страници и ги отми в тоалетната заедно с остриганата коса, увита в късове тоалетна хартия. Смачка фолиото на дребни топчета и ги напъха в пролуката между масата и стената. Когато прецени, че не е пропуснал нищо, той легна на тясното легло. Въздухът охлади потта по тялото му, той потръпна и придърпа завивката върху себе си.
Всичко щеше да бъде наред. Утре надзирателят щеше да дойде, за да изведе Джейсън Колинс, който щеше да напусне затвора, за да се възползва за първи път от правото си за временно освобождаване. Билетът за временно освобождаване беше нещо, за което всички затворници от терапевтичното крило мечтаеха — той им даваше възможност да прекарат един ден извън стените на затвора, в някой офис или в някоя фабрика. Жалка картина, мислеше си Ванс. Психотерапията ограничаваше мирогледа на хората до такава степен, че започваха да копнеят за един ден, запълнен с някаква досадна работа. Налагаше му се да изчерпва до капка цялото си лицемерие, за да прикрива презрението си към представителите на властта в затвора. Но успя, защото съзнаваше, че това е ключът към един нов живот на свобода.
Защото не на всички затворници от терапевтичното крило се полагаше временно освобождаване. За Ванс и неколцина други бе преценено, че такова освобождаване би включвало прекалено висока степен на риск. Независимо от това, че той беше успял да убеди онази тъпа кучка, психоложката, че вече е станал друг човек, че не е онзи, който бе извършил разтърсващото убийство, заради което бе осъден. Да не споменаваме онези млади момичета, за чиято смърт той — технически погледнато — не носеше вина, тъй като съдът така и не беше го обявил за виновен. Въпреки всичко това нямаше министър на вътрешните работи, който би пожелал да остане в историята като човека, освободил Джако Ванс. Нямаше значение кога щеше да изтече срокът, след който можеше да подаде молба за предсрочно освобождаване. Ванс знаеше, че за него никога няма да има възможност да се върне официално към живот в обществото. Признаваше си, че ако подобно нещо зависеше от него, и той не би пуснал на свобода човек като себе си. От друга страна, той отлично знаеше на какво е способен. Докато властите можеха само да гадаят.
Ванс се усмихна в мрака. Възнамеряваше много скоро да ги отърве от необходимостта да правят предположения.
7.
Маркираната полицейска кола зави бавно съгласно инструкциите на Карол.
— Третата къща отляво — каза тя. Гласът й прозвуча като уморена въздишка. Беше оставила Пола на местопрестъплението, след като се убеди, че всичко ще бъде извършено съгласно изискванията на отдела за разследване на особено тежки престъпления. Карол нямаше проблем с прехвърлянето на отговорност, не и с екип от специално подбирани професионалисти като нейния. Запита се дали ще може да разчита на подобен лукс в Уест Мърсия.
— Госпожо? — обади се предпазливо шофьорът, флегматичен двайсет и няколко годишен полицай от службата за контрол на движението.
Карол си наложи да се съсредоточи.
— Да? Какво има?
— Пред третата къща отляво има паркирана кола, в която седи някакъв човек. Като че ли е облегнал глава на волана — отвърна шофьорът. — Искате ли да кажа да проверят номера в нашата база данни?
Когато се изравниха с колата, Карол погледна през прозореца. Изненада се, но не беше чак шокирана, когато видя Тони, облегнал се напред на волана, както бе казал шофьорът.
— Няма нужда да обременяваме компютрите — каза тя. — Знам кой е.
— Има ли нужда да си поговоря с него?
Карол се усмихна.
— Благодаря, не е необходимо. Напълно безвреден е.
Това не отговаряше изцяло на истината, но в по-тесния смисъл на думата, доколкото това засягаше полицая, беше прилично близо до нея.
— Вие решавате — каза той, зави пред колата на Тони и спря. — Лека нощ, госпожо.
— Лека нощ. Няма нужда да чакате, ще се справя.
Карол излезе от колата и се върна назад до колата на Тони. Изчака полицейската кола да се отдалечи, после отвори вратата от другата страна и влезе в колата. Изщракването при затварянето на вратата накара Тони да трепне и да изохка, като че ли някой го беше ударил.