Тази информация му беше достатъчна. Нямаше намерение да се отдава на сложна подготовка. Една възрастна жена, сама в дома си, не можеше да представлява предизвикателство. Особено ако се вземеше предвид, че в стаята нямаше нищо, което би могло да послужи като оръжие — никакви ръжени за камина или масивни бронзови статуетки. Ако единственото, което й беше под ръка, бе бутилката с вино, Ванс беше готов да рискува.
Той продължи да я наблюдава още няколко минути, после изключи лаптопа, затвори го и излезе от заведението, изхвърляйки недокоснатото кафе в кофата за боклук. Никой не му обърна внимание. Навремето това би го вбесило. Но сега вече Джако Ванс започваше да оценява добрите страни на анонимността.
Тони не вярваше в поличби. Това, че летеше по магистралата с доста над допустимата скорост и засега не бе имал пререкания с пътна полиция, все още не означаваше, че висшите сили работят в негова полза. Веднъж забеляза в огледалото за обратно виждане мигащата синя светлина на полицейска кола, но когато отби, полицейската кола прелетя покрай него, без изобщо някой да му обърне внимание. Явно някой пренебрегваше закона доста по-драстично от Тони. Но и това не означаваше, че боговете са на негова страна.
Освен това опитите му да накара Карол да му се обади бяха претърпели пълен провал. Набираше номера й през няколко минути, но се включваше единствено гласовата поща. Първоначално се надяваше, че тя преминава през някое от малкото места, където мобилната връзка все още прекъсваше, но това оптимистично предположение отпадна скоро. В началото, когато се обадеше, оставяше съобщения, но после се отказа. Не можеше безконечно да предупреждаваш някого да прояви благоразумие, без в крайна сметка да го обидиш.
Не му идваше никаква друга идея, освен да я шокира до такава степен, че да блокира поне за известно време желанието й да действа. Затова отби в следващата зона за отдих и изпрати следното съобщение: „Обичам те. Не предприемай КАКВОТО И ДА БИЛО, преди да дойда при теб.“
Никога досега не й го беше казвал. Може би поводът не беше особено романтичен, но той се надяваше да я стъписа достатъчно, че да я накара да се замисли поне за миг. Тя щеше да го види веднага щом включеше телефона си. И веднага, без да си позволи да размишлява разумно ли е да пише нещо подобно или не, той изпрати съобщението.
Тони потегли отново, питайки се докъде ли е стигнал Амброуз. Може би хората, които прелетяха преди малко в маркираната полицейска кола, бяха от неговия екип. Тони не знаеше дали тази вероятност трябваше да го радва или да го безпокои. Питаше се дали да потърси Амброуз, но преди да вземе решение, му се обади Пола.
— Удобно ли е да разговаряме? — попита тя.
— Шофирам, но съм с хендсфри — каза той.
— Струва ми се, че ще се окажеш прав — каза Пола и му разказа онова, което бе научила от сержант Дийн. — Сега чакам Стейси да открие някакъв адрес. Тя вече направи веднъж необходимите проучвания, но за човек от другия пол. Затова започна отново. Засега името на Флечър не се появява сред обитателите на блоковете в Скенби.
— Опитайте с моминското име на майката — каза Тони.
— Така ли мислиш? Според сержант Дийн са живели там поне десет години.
— При някои хора желанието да се укриват се превръща във втора природа. Правят го просто защото могат да го направят, не защото има някаква конкретна причина за това.