Но това не решаваше проблема с необходимостта да огледа отблизо къщата. От друга страна, може би пък не й трябваше да опознава отблизо тухлите и хоросана. Доколкото можеше да прецени, завесите на нито един от прозорците, които гледаха към уличката, не бяха спуснати. Никъде в къщата не се забелязваше светлина. Ако изключеше възможността Ванс да се е спотаил на тъмно в някоя от стаите в задната част, най-вероятно къщата беше празна. Ако обаче той спеше в някоя спалня отзад, най-разумно бе Карол да си остане на мястото. Кой знае какви сензори и камери беше наслагал навсякъде из собствеността си, за да не може никой да го изненада. Всичко, което бе направил дотук, беше добре обмислено и добре планирано. Това сигурно важеше и за къщата.
От друга страна, ако тя останеше тук, би го видяла веднага, ако той решеше да тръгне нанякъде. Тогава би могла да излезе незабавно с колата от алеята и или да се блъсне умишлено в него, или да застане на пътя му, или да го проследи. Такова решение би отговаряло на полицейските изисквания за провеждане на наблюдение.
Само че този избор не беше смислен от гледна точка на Карол Джордан. Колкото по-дълго чакаше, толкова по-голяма ставаше вероятността да се появи Амброуз с цяла тайфа полицаи, да го подплаши и да оплеска всичко. Пътят, по който се влизаше и излизаше от Винтън Удс, беше само един. Дори само да мернеше полицейска кола, Ванс просто щеше да продължи по магистралата и отново да изчезне. Налагаше се тя да убеди Амброуз да я остави да действа като авангард на операцията. Всички останали трябваше да се държат настрана, за да не може някой, пристигащ тук с кола, да ги забележи, и да разчитат на това, че тя ще ги уведоми веднага щом Ванс се появеше. Амброуз бе работил под командването на Карол и тя предполагаше, че ще успее да го накара да й повярва и да й повери тази роля.
Въпросът беше по-скоро дали тя можеше да вярва на себе си.
Предположението на Тони, предадено й от Пола, вбеси Стейси. Не защото смяташе, че такова търсене е губене на време, а защото сама не се беше сетила за този вариант. Не обичаше да си търси оправдания — майка й я бе възпитала в традициите на една култура, налагаща поемане на отговорност и в случай на успех, и в случай на провал, но все пак си каза, че ако работеше на обичайно то си място, щеше да е по-вероятно да се досети за съществуването на други възможности. Покриването на нуждите на две операции с един лаптоп и компютъра, даден й в Уест Мърсия, който работеше със скоростта на саката костенурка, се беше оказало, меко казано, изнервящо.
Бяха й необходими само няколко минути, за да открие информация за смъртта на майката на Кери Флечър. След като вече бе успяла да се добере до моминското име на покойната, сравняването на данните със списъка на обитателите на общинските жилища, в който бе влязла по-рано същата вечер, беше нещо, което Стейси би могла да направи и с вързани ръце.
Десет минути по-късно тя вече звънеше на Пола.
— Беше права за шестнайсетия етаж. Пендъл Хаус, 16С. Съжалявам, трябваше да съобразя по-рано.
— Няма проблем, нали открихме адреса.
Стейси изкриви лице, сякаш почувства неприятен вкус в устата си.
— Така е, и нямам нищо против да се вслушвам в съветите на доктор Хил, дори когато излизат извън границите на неговата компетентност. Но нали ние сме детективи, редно би било ние да се сетим за това сами.
— Шефката щеше да се досети — каза Пола, потисната въпреки находката.
— Знам. Не съм убедена, че искам да продължа да работя в полицията, ако Блейк ми възложи рутинна работа.
— Това би било идиотщина — отвърна Пола. — Всички знаят, че си компютърен гений. Какво би накарало Блейк да не се възползва максимално от уменията ти?
— Родителите ми имат близки, чийто живот е бил съсипан по време на Културната революция. Чувала съм, че има случаи, когато хората биват наказвани именно заради изключителните си умения.
Никога досега Стейси не бе разговаряла толкова откровено с някой от колегите си. Странното бе, че тъкмо предстоящото разформироване на екипа й беше развързало езика.
— Блейк не е председателят Мао — отбеляза Пола. — Толкова е амбициозен, че няма опасност да не експлоатира уменията ти максимално. Много по-вероятно е да се озовеш прикована към цяла стена от монитори и да ти позволяват да виждаш дневна светлина само веднъж месечно. Вярвай ми, Стейси, никой няма да те откъсне от обичайната ти работа. Досадните задължения пак ще се падат на такива като мен и Сам, както обикновено. А като стана дума за Сам — не мислиш ли, че е време да поговориш с него?