Артър Блайт. Името, под което Еди бе решил да живее, когато се възстанови достатъчно, за да я напусне. Като че ли бе пожелал да забрави предишната си същност. Ванеса заслужаваше да получи къщата след всичко, което преживя около тази история. Но той я беше оставил на копелето. Не й беше ясно защо някой би пожелал да завещае каквото и да било на Тони. Тя със сигурност нямаше подобни намерения. Смяташе да пропилее докрай всичко, преди да дойде време да напусне този свят. След година–две, когато икономиката започнеше да се съвземе от кризата, щеше да продаде фирмата, която бе градила през целия си живот. И тогава щеше да започне да отмята всички приятни преживявания по своя списък с неща, които искаше да направи, преди да умре. Да изгледа четирите турнира от Големия шлем, и то от най-скъпите места, да отиде на сафари, за да види отблизо дивите зверове в Африка, да направи частна обиколка на Галапагоските острови, да посети филмовия фестивал в Кап, да наблюдава Северното сияние и още половин дузина други неща. Приключеше ли с този списък, за Тони нямаше да е останало и пукнато пени.
Говорителят вече беше преминал към футболните новини, но картината на изгорялата къща се беше запечатала ясно в съзнанието на Ванеса. Странен избор за човек, чиято цел е била да причини някому страдание. Джако Ванс също беше една от личностите, към които Ванеса изпитваше известно уважение, макар и против волята си. Той също беше човек, който преследваше неотклонно целите си, след като вземеше веднъж някакво решение. Нямаше значение, че онова, което искаше, беше в разрез със закона и морала, нямаха никакво значение стандартните осъдителни фрази, които се посипваха в медиите веднага щом някой пречукаше някого. Той преследваше неотклонно целите си и ако не беше му попречила Карол Джордан, а вероятно и Тони, припкащ като домашно кученце след нея, Ванс сигурно и до сега щеше да върши онова, за което най-много го биваше. Нищо чудно, че бе пожелал да си отмъсти. На негово място тя би изпитвала същото.
Ванеса се изкиска гърлено. Ако някога кажеше на глас онова, което мислеше, онези лигльовци, които все киснеха край автомата за вода във фирмата й, щяха да се подмокрят от ужас. За да преуспееш в този свят, се налагаше да се преструваш на мекосърдечен. Ванеса бе длъжна да признае, че Джако Ванс се беше справил впечатляващо и по тази линия. С цялата тази благотворителна дейност и предполагаемите му грижи за умиращите, беше успял да убеди всички, че е едва ли не светец.
Но не беше успял да убеди Карол Джордан. А по всичко личеше, че Джако е искал да си отмъсти и на Тони. Но да изгори къщата му? Това само по себе си беше достатъчно доказателство, че незаконният й син е безполезно нищожество. Карол Джордан поне бе имала близки, за чиято загуба щеше да скърби. А какво бе имал Тони? Само една къща. А ако Джако мислеше, че Тони е от хората, които биха се разстроили от загубата на материално притежание, тогава проучванията му явно не са били достатъчно задълбочени.
И в мига, когато тази мисъл й мина през ума, Ванеса изпита чувството, че някакъв леден полъх докосва тила й. Може би къщата беше само началото? Ами ако проучванията на Ванс се окажеха действително прекалено повърхностни? Карол Джордан бе загубила брат си. Ами ако по план Тони също трябваше да загуби свой родственик?
Тони тъкмо беше навлязъл в околовръстния път на Манчестър, когато телефонът му иззвъня. Толкова се стъписа, когато видя на екрана номера на Карол, че едва не се качи с колата на затревената площ, разделяща магистралата. Когато гумите минаха по ограничителните бутони, се разнесе шум, подобен на картечен откос.
Окончателно объркан, той натисна клавиша за отговор на повикването и извика в микрофона:
— Аз съм, тук съм! Добре ли си?
— Щях да съм по-добре, ако беше престанал с глупавите си опити да привлечеш вниманието ми с тези съобщения — каза тя. Тонът й в никакъв случай не можеше да се нарече дружелюбен. — Къде е Ванс?
— Нямам представа — отвърна той.
— Не си кой знае какъв профайлър, а?
Той не обърна внимание на оскърблението. Предположи, че тя просто се опитва да го ядоса. Поне се надяваше да е така.
— Къде си ти?
— Във Винтън Удс. Наблюдавам къщата, но ми се струва, че той не е тук. Къде е Амброуз?
— Пътува натам, също както и аз.
— Опитах се да му се обадя, но той не отговаря. Има само един път, по който се влиза и излиза от този комплекс. Струва ми се, че трябва да заемат позиция встрани от комплекса. Надуши ли ги Ванс, изобщо няма да слезе от главния път и ще изгубим следите му. И този път няма да можем да разчитаме на някоя удобна улика като онези, които бяха останали на харддиска на Тери Гейтс.