— Звучи логично — каза Тони.
— Знам, че звучи логично, но няма как да предам това на Амброуз. Не знам дали не е блокирал повикванията от моя телефон, но така или иначе нямам връзка с него. Трябва ти да му се обадиш и да обясниш. Той ще се вслуша в думите ти. Вярва, че си наясно с всичко, което се случва.
„Здравият разум й изневерява, каза си той. Здравият разум й изневерява, а аз все още съм прекалено далеч от нея.“
— Дори да се свържа с него, той няма да ме послуша. Аз не съм ченге. Нямам правомощия да се разпореждам в хода на операция. Трябва да говориш с Патърсън. Или с някой по-висшестоящ. Това не е нещо, което бих могъл да направя вместо теб, Карол.
— Искаш да кажеш, че не искаш да го направиш — каза тя тихо и с горчивина. — Не можеш да го преодолееш, нали? Заради съзнанието, че оплеска нещата, сега започваш да клониш към другата крайност. Държиш да ме защитиш на всяка цена. Готов си да оставиш Ванс да избяга, вместо да ме оставиш да се изправя срещу него, защото вярваш, че ще се проваля и че той ще ме убие. Щом не искаш да ми помогнеш, майната ти.
Тя прекъсна разговора. Тони удари с юмрук по волана.
— Блестящо! — изкрещя той. — Направо блестящо!
Докато гневът му утихваше, себененавистта му се задълбочаваше. Добре поне, че Карол не беше заварила Ванс в къщата. Това само отлагаше конфронтацията, но тя поне все още не се беше състояла.
Той продължи да шофира, обмисляйки трескаво онова, което знаеше, и възможностите, които произтичаха от него. Защо Ванс не се беше върнал в убежището си? От доста време беше на път. Сигурно имаше нужда да си почине добре — не в хотелска стая, където не би могъл да контролира обстановката. Щеше да има нужда да промени външния си вид — някъде, където никой не би забелязал, че е влязъл един човек, а излиза съвсем друг. Инстинктът на хищника му повеляваше винаги да се завръща в бърлогата си. Защо тогава Ванс не беше във Винтън Удс? Къде би могъл да бъде? И защо?
Тони предъвкваше този проблем, докато минаваше покрай Манчестър, Стокпорт, Аштън и Олдам и продължаваше с бясна скорост по главен път М62. След няколко мили се прехвърли на магистралата към Брадфийлд. Вече наближаваше Винтън Удс. Скоро щеше да има възможността да оспори преценката на Карол, разговаряйки с нея очи в очи.
Въпреки всичко продължаваше да го гризе въпросът къде ли се беше дянал Ванс.
— Ти искаш ние да живеем, за да страдаме — каза той. — Повечето хора биха казали, че дотук Карол е единствената, преживяла истинско страдание. Изглежда така, сякаш тя е получила пълната доза, а това, което сполетя Мики и мен, е само нещо като аперитив.
Стисна волана така силно, че го заболяха кокалчетата на пръстите.
— Дори да си смятал, че пожарът ще бъде достатъчен, при Мики нещата явно са се объркали. Смъртта на два коня и един работник в конюшнята това може да ги натъжи, но не е истинска трагедия, дори за Бетси, която много обича конете. Ти няма да оставиш нещата там недовършени. Но няма и да тръгнеш натам тази вечер. Около фермата гъмжи от полиция. Ще ти се наложи да почакаш — той въздъхна раздразнено. — Но това би било още една причина да се прибереш в убежището си, на мястото, където считаш, че си в безопасност. Да си починеш. Да преструктурираш плановете си и да направиш нови. И чак тогава ще потеглиш, за да причиниш на Мики нещо такова, което няма да забрави, докато е жива.
Звучеше убедително. Напомняше на начина, по който разсъждаваше Ванс. Тони бе имал нужда от известно време, за да си възвърне способността да следва мисловните ходове на Ванс. Но сега вече изпитваше увереност. Това не бяха само теоретични предположения. Той чувстваше като Ванс. Разбираше какви сили го движеха, от какво се нуждаеше и какво щеше да удовлетвори нуждите му.
— Мислеше, че всичко ще бъде бързо и кърваво. Че ще отметнеш набързо всички точки от списъка си, и че ще се почувстваш удовлетворен. Сега обаче вече си разбрал, че няма да е толкова лесно. Страданието, което трябва да причиниш, не може да бъде произволно…
Той замълча и потъна в мисли.
Конете не бяха достатъчни, къщата не беше достатъчна. За Тони загубата на къщата беше толкова опустошителна и потресаваща, колкото загубата на близък. Но никой друг не би я възприел така. Ванс би могъл да прецени размера на травмата, ако беше го наблюдавал и преценявал положението лично. Ако бе видял Тони в къщата му със собствените си очи, щеше да знае точно какво е постигнал. Но не беше станало така. Налагаше му се да разчита на чужди описания. На описанията на хора, които не бяха в състояние да схванат чувствата и преживяванията на другите.