Побутна леко горната и долната част на вратата, за да провери дали няма резета, но очевидно Хил не беше поканил тук добрата си приятелка, главен инспектор Джордан, за да се погрижи за безопасността на майка му. По всичко личеше, че вратата се заключваше само със секретна брава.
Ванс промуши единия край на лоста в процепа между вратата и рамката й. Вратата пасваше добре на рамката и пролука почти нямаше, но той бе достатъчно силен, за да успее да натисне навътре края на лоста, одрасквайки мекото дърво. Натисна по-силно, опитвайки се да разхлаби бравата още преди да се заеме сериозно с разбиването й.
Щом се убеди, че е поставил лоста под удобен ъгъл, Ванс се облегна на него с цялото си тяло, упражнявайки възможно най-силен натиск върху дървото и металното устройство, с което бе заключена вратата. Първоначално го възнагради само едно леко изпукване на дървото. Вложи още по-голямо усилие, пъшкайки като тенисист, биещ сервис. Този път почувства как нещо поддаде. Поспря, за да нагласи по-добре лоста и вложи цялата си сила, за да изтръгне бравата от леглото й. Този път се разнесе метален трясък и шум на цепещо се дърво, и вратата се отвори рязко.
Ванс застана задъхан на прага, изключително доволен от себе си. Прехвърли лоста в изкуствената си ръка, убеждавайки се, че го е стиснал добре. Протезата функционираше удивително добре. Той действително можеше да „почувства“ че стиска нещо и да прецени колко здраво трябва да стисне, за да не го изпусне. А копелетата се опитаха да му забранят достъп до подобни технологии. Той поклати глава и се усмихна доволно, припомняйки си какво поражение им нанесе в Европейския съд за правата на човека. Но сега не беше време да си припомня отминали победи. Чакаше го работа. Ванс взе ножа със седеминчовото острие, който беше оставил на прозореца, и влезе в кухнята.
За негово учудване тук нямаше и следа от Ванеса Хил. Действително, не беше вдигнал кой знае колко шум, но слухът на повечето хора беше несъзнателно настроен да следи звуците в дома им, особено когато бяха сами. Всеки необичаен шум би ги накарал да отидат да проверят какво става. Ванеса Хил или беше доста глуха, или толкова погълната от глупостите, които гледаше по телевизията, че не беше чула как той разбива вратата. Но пък вратата между кухнята и коридора беше затворена, и може би това беше причината тя да не е чула.
Ванс прекоси кухнята колкото можеше по-тихо, вдигайки високо крака, за да избегне шумоленето на калцуните по плочите на пода. Открехна много внимателно вратата и не се учуди особено, когато чу смях и говор с американски акцент. Тръгна по коридора. Сега, когато беше вече толкова близо до целта, се движеше спокойно, без напрежение. Първо беше отнел дома на Тони Хил. А сега щеше да го лиши от единствената му родственица, любимата му майка. Ванс съжаляваше единствено, че нямаше да бъде тук, за да го види отблизо как страда.
На две крачки от прага на дневната той спря, изправи гръб и изпъна рамене. Трептящата светлина от телевизионния екран се отразяваше по блестящата стомана на острието.
После той влезе, заобиколи дивана и замахна с ножа към жената, която седеше с изправен гръб сред възглавниците. Реакцията й беше напълно неочаквана. Вместо да изпадне в паника и да се разкрещи, Ванеса Хил просто го гледаше със спокойно любопитство.
— Здравей, Джако — каза тя. — Защо се забави толкова?
55.
Тони предположи, че синята светлина, която виждаше все по-близо зад себе си, докато се движеше по главния път, бе от колата на Амброуз. Зави по страничната улица към къщата на майка си, движейки се точно пред тях, и успя да им попречи да го изпреварят, когато всички завиваха рязко наляво по нейната улица.
Тони заряза колата си на улицата, без изобщо да се опитва да паркира. Хукна към входната врата, но преди да стигне до нея, някакъв млад азиатец го сграбчи в мечешката си прегръдка и го притисна към стената на къщата.
— Няма да стане — каза той. В същия миг пред него се озова и Амброуз, който нахлузваше бронежилетка с размерите на автомобилна врата.
— Спокойно, Тони — каза той тихо. — Няма да влезеш първи. Имаш ли ключ?
Тони изсумтя.