— Тони, налей ми едно бренди. В бюфета има бутилка и чаши.
— Може би не е разумно да пиете — каза Амброуз. — Вие сте в състояние на шок.
Ванеса му отправи презрителния поглед, от който толкова се бояха подчинените й.
— Шок, как пък не — заяви тя, и по някакъв странен начин тонът й напомни на Патриша Рутледж в ролята на Хайъсинт Буке32. — Това е моята къща, брендито също е мое, и няма да допусна такива като вас да ме командват.
— Повярвай ми, няма смисъл да се опитваш да вървиш срещу течението — каза Тони, отвори бюфета и приготви питие на майка си. Поднесе й чашата и попита: — Какво се случи?
— Влезе през задната врата, въоръжен с лост и нож и дойде най-нагло в дневната ми. Аз, разбира се, го познах — Ванеса отпи малко от брендито и изду устни. За първи път, откакто бяха пристигнали, маската й се поразмести, разкривайки възрастта и умората, които обикновено прикриваше с помощта на козметиката и със силата на волята си. — Всъщност дори го очаквах.
— Очаквали сте го? — Амброуз явно беше също толкова сащисан, колкото се чувстваше и Тони.
— Гледам новините, сержант. А между другото, чинът ви не е ли малко нисък, за да ви поверят да водите разследване на убийство?
— Сержант Амброуз не е дошъл тук в отговор на обаждането ти. Тук е, защото се опитвахме да заловим Ванс.
Ванеса се позасмя сухо.
— Значи е трябвало малко да побързате — тя поклати раздразнено глава. — Гледах новините и разпознах къщата, която ти завеща Еди в Устър. А вече знаех и за брата на приятелката ти.
Амброуз трепна и погледна учудено Тони.
— Не съм в такива отношения с нея, колко пъти трябва да повтарям?
Ванеса махна презрително с ръка и отпи още бренди.
— А после чух и за нападението над къщата на бившата му жена. Казах си, че след като е започнал с такъв удар като двойно убийство, сега сигурно чувства, че нивото му спада и надали е особено доволен от себе си, след като са загинали само два коня и някакъв работник в конюшните, който дори не беше споменат по име. Затова се запитах дали в глупостта си няма да реши, че ако ме убие, ще причини мъка на ей този тук — и тя кимна с глава към Тони. — Нещастник — не беше много ясно дали има предвид Ванс или Тони. — Та си казах, сигурното си е сигурно. Взех един нож от кухнята и го скрих между възглавниците. Изобщо не го чух как влезе. Изведнъж го видях, застанал насред дневната ми, сякаш си беше у дома.
Тя потръпна и Тони си каза, че потръпването й не беше съвсем престорено.
— Замахна към мен с ножа. Аз извадих моя и го забих в него. Изненадах го. Падна върху мен и ми беше много трудно да го избутам. Тогава се изпоцапах — тя плъзна ръце от брадичката към коленете си. — Беше ми ясно — или той, или аз.
— Разбирам — каза Амброуз.
— Не трябва ли някой да й прочете стандартното предупреждение?
Тони отказваше да повярва, че Амброуз е на път да бъде оплетен от чудовищния чар на майка му.
— Предупреждения ли? След като единственото, което съм сторила, е да се защитя от осъден убиец, нахлул в собствения ми дом?
Ванеса предпочете жалостивия тон пред възмущението.
— Във ваш интерес е — каза Амброуз. — Тони е прав. Трябва да ви уведомим, че не сте длъжна да говорите, но че ако премълчите нещо, на което по-късно бихте могли да разчитате пред съда, това може да се отрази зле на защитата ви. Всичко, което кажете оттук нататък, може да има стойността на доказателство.
Ванеса хвърли към Тони един от неопределимите си погледи. Но той знаеше от горчив опит какво означават такива погледи — че по-късно ще си плати за всичко. За щастие, откакто тя вече не беше част от живота му, „по-късно“ можеше и да няма.
— Благодаря ви, сержант — каза тя с безпомощна усмивка.
Преди някой от тях да успее да каже още нещо, в коридора се чуха гласове. Амброуз излезе и се върна след миг, съпроводен от двама униформени полицаи от местния участък.
— Обясних на полицаите, че първо трябва да се обадят на инспектор Франклин — каза той на Тони. — Ще трябва да вземат и твоите показания по някое време. Но ми се струва, че точно сега трябва да тръгваш.
Тони го изгледа озадачено.
— Не искаш ли да остана?
Амброуз го изгледа вторачено като човек, който се опитва да внуши другиму някаква мисъл без думи.
32
Патриша Рутледж (р. 1929) — английска комедийна актриса и певица. Добива популярност с ролята си на Хайъсинт Буке (Хиацинт Букет), главната героиня на британския сериал „Какво ще кажат хората“, посветила живота си на стремежа да убеди всички около себе си (и най-вече себе си), че принадлежи към висшите класи. — Б.пр.