Карол въздъхна раздразнено.
— Знам, че според теб живея на друга планета, Карол, но това вече ми е известно — той направи тъжна клоунска гримаса, подчертаваща бръчките, които професията бе вдълбала в лицето му. — Но моят човек в министерството е над дребните политически ежби. И струва ми се, мога да кажа, че ми е длъжник — Тони помълча за миг и отклони поглед към левия ъгъл на тавана. — Да, така е — поизмести се, сядайки така, че да гледа Карол право в лицето. — Преди доста години ние положихме началото на нещо в този град. Рийки е прав. Трябва да си тръгнеш, озарена от слава. И аз трябва да вървя редом с теб, както беше първият път.
8.
Зазоряваше се, а той не беше спал. Но Джако Ванс пулсираше от напрежение, у него нямаше следа от умора. Вслушваше се в дребните шумове в събуждащото се крило на затвора, наслаждавайки се на мисълта, че днес за последен път ще започне по принуда деня в обществото на толкова много хора. През няколко минути поглеждаше часовника на Колинс, очаквайки точния момент, в който трябваше да стане и да започне деня. За всичко това му беше необходимо да се съобразява с психиката на друг човек. Колинс би бил нетърпелив, но не прекалено. Открай време Ванс имаше точна преценка за времето — това помогна много за успеха му като спортист. Но днес от тази точна преценка зависеше много повече от някакъв си медал.
Когато прецени, че е настъпил най-подходящият момент, той стана от леглото и се упъти към тоалетната. Отново прокара електрическата самобръсначка по главата и брадичката си, после нахлузи износените джинси на Колинс и развлечената му тениска. Каза си, че татуировките изглеждат идеално.
А и нали хората виждаха онова, което очакваха да видят. В отсъствието на спорни обстоятелства човек с татуировките и дрехите на Колинс би трябвало да бъде приет като Колинс.
Минутите се влачеха. Най-сетне нечий юмрук заблъска по вратата на килията, и някой подвикна:
— Колинс? Стягай се, време е да тръгваме.
Когато вратата се отвори, надзирателят вече беше насочил вниманието си другаде — заслушал се беше в някакъв спор по-надолу по коридора за резултатите от снощните мачове. Това го интересуваше повече от човека, който излезе от килията. Ванс познаваше надзирателя — Джарвис, един от редовната дневна смяна. Той беше сопнат и раздразнителен, но никога не проявяваше особен интерес към хората, които трябваше да наблюдава. Дотук добре. Надзирателят погледна разсеяно през рамо към него и тръгна първи, водейки го надолу към фоайето. Ванс отстъпи малко, докато първата врата се отваряше с дистанционно управление, наслаждавайки се на силното изщракване на металното резе, отскачащо встрани. Последва надзирателя през малката вратичка, опитвайки се да диша спокойно, докато едната врата се отваряше, а другата се затваряше.
Сега вече бяха вън от терапевтичното крило, прекосяваха централната административна сграда на път към изхода. В опит да се успокои, отклонявайки мислите си, Ванс се запита как някой би избрал работа в помещения, където стените имаха болезнено жълтеникав цвят, а металните части бяха боядисани в сивия цвят на бойни кораби. Би трябвало да си лишен от всякакъв вкус, за да прекарваш дните си тук, без да затънеш в жестока депресия.
Още една малка вратичка — и ето че стигнаха до последното препятствие. Двама отегчени на вид служители седяха зад дебели стъклени прегради, наподобяващи гишето в банка, с пролуки, през които се подаваха документите. Джарвис кимна на онзи, който седеше най-близо — кльощав, ниско подстриган млад мъж с нечиста кожа на лицето.
— Тук ли е жената от социалните служби, която трябва да придружи Колинс? — попита той.
Надали, каза си Ванс. Не и ако всичко се бе развило по план. Малко жени биха дошли навреме на работа, ако в три часа през нощта ги е разбудил опита на някакъв човек да проникне с взлом в дома им. Особено ако предполагаемият крадец или изнасилвач се е постарал да среже и четирите гуми на колата й и да прекъсне кабела на стационарния й телефон. Жената бе имала късмет. Ако самият Ванс трябваше да свърши тази работа, вместо да я поверява другиму, би прерязал гърлото на кучето й и би приковал трупа му на вратата й. Имаше неща, които не би трябвало да се възлагат на странични изпълнители. Надяваше се онова, което бе успял да организира, да се е оказало достатъчно. Горкият Джейсън, как ли щеше да се справи през първия си ден в отпуск без подкрепата на познат човек?