— Нали си спомняш с кого разговаряхме по-рано? На пристанището? Струва ми се, че се налага да се свържеш с колегата.
Сега вече Тони разбра. Обърна се към Ванеса.
— Ще се справиш ли?
— Разбира се. Тези очарователни господа ще се погрижат за мен.
Ванеса стана и излезе в коридора след него.
Когато вече не можеха да го чуват, Тони отбеляза с горчивина.
— Открай време не си поплюваш с ножа, мамо.
— Трябваше да прецениш, че той може да посегне на мен. Трябваше да ме предупредиш — Ванеса не се поколеба нито за миг да заговори с обвинителен тон. Застанала гърбом към всички останали, можеше спокойно да му покаже истинското си лице: отмъстително, безмилостно, с изписана по него ненавист.
Тони я огледа от глава до пети, покрусен от мисълта, която се измъкваше от мрака на подсъзнанието му. Струваше му се, че сега наистина за последен път се беше озовал доброволно под един покрив с нея.
— Защо? — каза той, обърна се и си тръгна.
56.
Беше полунощ, когато Тони, капнал от умора, навлезе с колата в комплекса Винтън Удс. Забеляза много малко светлини, докато се опитваше да се ориентира из уличките. Няколко пъти взе погрешен завой, но най-сетне се озова на улицата, която му трябваше. Подкара много бавно, озъртайки се с надеждата да види колата на Карол.
И после я видя, паркирана във входната алея на някаква къща, точно срещу задънената уличка. Паркира и облегна за миг глава на волана. Беше стигнал до такова ниво на изтощение, че сякаш дори костите го боляха. Измъкна се с усилие от колата и тръгна назад, към колата на Карол, едва успявайки да върви по права линия.
Стигна до портата и застана там, точно в средата на алеята. Така, както стояха нещата между тях, не се осмеляваше да отвори вратата и да седне до нея. Щеше да има чувството, че се натрапва в личното й пространство.
Като че ли мина много дълго време, но накрая вратата на колата се отвори и Карол излезе. Изглеждаше изпита, напрегната — и много далечна.
— Ще го подплашиш, като стърчиш там — изсъска тя. — Влез в колата, за бога!
Тони поклати глава.
— Той няма да дойде, Карол.
Надежда проблесна в очите й.
— Арестуван ли е?
— Убит е.
Карол продължи да се взира безмълвно в него много дълго време, цели минути, а мускулчетата по лицето й трептяха, променяйки израза й — ту радостен, ту измъчен.
— Какво стана? — попита тя, почти без да помръдва устни.
Тони пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и сви рамене като смутен ученик.
— Всъщност е направо смешно.
— Кажи ми какво е станало.
— Ванеса… намушкала го е с нож.
— Ванеса? Майка ти, Ванеса?
Неверие, мислеше си Тони. Щеше да му се наложи да привикне към тази реакция. „Да, майка ми е жената, която уби прочутия сериен убиец Джако Ванс“. Това вероятно щеше да предизвика немалко удивени погледи. Но точно сега се налагаше да даде единственото обяснение, което имаше някакво значение.
— Нахлул в къщата й. За да я убие. Но тя предвидила какво ще стане и била подготвена. Можеш ли да повярваш? Жената, напълно неспособна да съпреживява, успя да разбере това, което никой от нас, с цялата ни подготовка, не съумя да прецени. Че и тя е била в списъка на жертвите му — знаеше, че в гласа му се долавят гняв и горчивина, но му беше все едно. — Скрила нож на шибания диван до себе си.
— Нападнала го е?
Той пристъпи от крак на крак.
— Казва, че той я е нападнал, а тя успяла да го изненада. Каквото и да е станало, това е официалната версия.
Карол се изкиска — високо, истерично.
— Ванеса го е убила? Намушкала го е с нож?
— Сега се е справила по-добре от първия път.
— А как приемате вие всичко това, доктор Хил?
В тона на Карол се прокрадна сарказъм.
— Не съжалявам, че Ванс е мъртъв — той вирна брадичка и погледна Карол право в очите. — Но ако той беше убил нея, също нямаше да страдам. Това е тежката мисъл, с която ще трябва да живея оттук нататък.
— Въпреки всичко е по-поносима от мислите, с които ще трябва да живея аз занапред.
Той разпери безпомощно ръце.
— Съжалявам.
— Знам, че съжаляваш. Но от това не ми става по-леко.
— Но поне той вече е мъртъв. Няма да причинява повече злини. Приключихме с това.
Тъгата в очите на Карол се примесваше със съжаление.