— Не — отвърна мъжът зад гишето. — Днес няма да идва.
— Какво? — изпъшка Джарвис. — Как така няма да идва?
— Лични проблеми.
— И какво да правя аз с него? — Джарвис посочи с глава към Ванс.
— Отпред чака такси.
— Да тръгне с такси? Без никой да го съпровожда? — Джарвис поклати глава с гримаса на демонстративно съмнение.
— А какво друго можеш да направиш? И без това през деня няма да го съпровожда никой. Значи ще остане сам малко по-рано, това е всичко.
— Но нали някой трябва да му даде предварително упътване? Нали се предполага, че социалният работник се заема с ориентацията му?
Ниско подстриганият изстиска една пъпка, огледа ноктите си и отново сви рамене.
— Това не е наш проблем, нали? Говорихме със заместник-началника и той каза, че всичко е наред. Каза, че Колинс не давал повод за безпокойство — той погледна към Ванс. — Приемаш ли този вариант, Колинс? Иначе ще трябва да отменим отпуска ти.
Ванс сви рамене, без да отклонява поглед.
— Защо да не тръгна, след като вече съм тук.
Много беше доволен от начина, по който произнесе думите. Според него възпроизведе съвсем прилично маниера на Колинс. И което беше по-важно, гласът му съвсем не звучеше като неговия собствен. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, както бе виждал Колинс да прави хиляди пъти, и се изгърби леко.
— Искам да се отбележи, че това не ми харесва, без значение какво е казал заместник-началникът — измърмори Джарвис, докато превеждаше Ванс през турникета, отвъд който започваше външният свят. Бутна вратата и Ванс излезе след него на тротоара край едно шосе. Поизносена шкода чакаше край бордюра, дизеловият двигател боботеше. Ванс долови лепкавия мирис на изгорелите газове от мръсния ауспух като дразнеща нотка в чистия утринен въздух — съчетание, което не бе помирисвал от много дълго време.
Джарвис отвори вратата на мястото до шофьора и се приведе навътре в колата.
— Откарваш го до фабриката „Ившъм“, ясно ли е? Само дотам. Не ме интересува дали ще каже, че получава някакъв шибан сърдечен пристъп и трябва да отиде в болницата, или че ще се насере, ако не му намериш незабавно тоалетна. Не се обяснявай, прави това, което ти е казано. Отивате в „Ившъм“.
Шофьорът го погледна озадачено.
— Спокойно, приятел — отвърна той. — Ще вземеш да получиш удар. Знам си работата — после изви врат, за да може да погледне зад гърба на Джарвис. — Влизай, приятел.
— Отпред, че шофьорът да те вижда какво правиш.
Джарвис отстъпи, за да може Ванс да се мушне на мястото до шофьора. Той се пресегна за колана с изкуствената си ръка, надявайки се, че евентуална несръчност ще бъде отдадена на факта, че дълго време не е сядал в кола.
— Не искам да чувам, че си създавал проблеми, Колинс — каза Джарвис и затвори вратата с трясък. В купето се носеше смесена миризма на синтетичен боров ароматизатор и кафе.
Таксиметровият шофьор, пораздърпан мъж с азиатски произход, надхвърлил трийсетте, се позасмя, докато потегляше.
— Май не е в добро настроение.
— Какво ти настроение, това е постоянното му състояние — отвърна Ванс. Сърцето му биеше до пръсване. Чувстваше как по гърба му се стича пот. Не можеше да повярва. Беше излязъл през вратата на затвора. И с всяка изминаваща минута се отдалечаваше все повече от затвора на Нейно Величество „Оукуърт“ и се приближаваше все повече към своята мечта за свобода. Да, все още имаше ред препятствия между него и стека за вечеря, но най-трудното беше минало. Припомни си отдавнашното си убеждение, че е орисан да успява във всичко. Годините, прекарани в затвора, бяха просто едно прекъсване на естественото му състояние, но не и негов край. Зарът отново се беше търкулнал в негова полза.
Ако имаше нужда от нещо, което допълнително да затвърди това убеждение, той го получи, когато огледа по-внимателно обстановката. Колата беше с автоматични скорости, което щеше да го улесни значително. Не беше шофирал, откакто го арестуваха; самото сядане зад волана щеше да налага доста сериозен преговор, дори без да се налага да си припомня и смяната на скоростите. Ванс се поотпусна леко, усмихвайки се, оглеждайки спретнатите ливади с пролетна трева, оградени от гъсти живи плетове. По тях пасяха тлъсти овце с понаедрели агнета, които явно вече не изпитваха желание да подскачат насам-натам. Минаваха край овощни градини, редици от възлести дървета, покрити с цветове, които вече започваха да изглеждат малко опърпани. Пътят беше толкова тесен, че две коли едва можеха да се разминат — идеалната представа на чужденците за английска провинция.