Те тръгнаха, но леля Лорън остана още малко.
– Ако стане нещо, Клоуи, ти идваш с нас. Дерек може да се грижи за...
– Не, не може. Не и по този начин. Нуждае се от мен.
– Не ме интересува.
– Но мен ме интересува. Той има нужда от мен. Така че оставам.
Срещнахме погледите си. И отново през очите премина странно изражение, напомнящо
на изненада и може би мъничко тъга. Аз вече не бях нейната малка Клоуи. И никога нямаше
отново да бъда.
Приближих се и я прегърнах.
– Добре съм.
– Знам.
Тя ме прегърна в отговор, прегръдката бе изпълнена със страст и сила, после излезе от
стаята и се присъедини към останалите.
47
Този път Промяната у Дерек настъпи бързо и може би малко по-леко – без повръщане.
Накрая всичко свърши и той падна на една страна, като пъхтеше, тресеше се и трепереше.
После се протегна за ръката ми, хвана я здраво и аз сплетох пръсти в неговите, приближих се
към него, а със свободната си ръка прибрах изпотените кичури от лицето му.
– Стой! – чу се глас, който накара и двама ни да подскочим. Саймън стоеше в отвора на
нашето скривалище с някакъв плат в ръцете. – Наистина трябва да се облечеш, преди да
започнеш това нещо.
– Нищо не започвам – отвърна Дерек.
– И все пак... – Той протегна ръцете си с вързопа. – Д-р Фелоус изрови за теб някакви
зелени болнични дрехи. Облечи се, пък после... прави каквото знаеш.
– Ние не... – започнах аз.
– Бележката ми още ли е у теб?
Кимнах.
– Дай му я.
Извадих сгънатото листче от джоба си и го подадох на Дерек. Докато той се занимаваше с
него, Саймън престана да се усмихва и започна да изучава брат си.
– Той наред ли е? – раздвижи устни Саймън.
Кимнах с глава. Докато Дерек отново сгъваше бележката, подадох му вързопа с дрехи,
после се обърнах настрана, за да му дам възможност да се облече.
– Добре ли сме? – попита Саймън.
– Аха – отвърна Дерек с понижен глас.
Саймън се обърна да си ходи и маратонките му издадоха скърцащ звук. Дерек го повика
обратно, като пъшкаше от усилие при ставането си и леко тропна с босите си стъпала.
Кратък разговор под нос. Последва звук, когато Саймън плесна Дерек по гърба и стъпките
му се отдалечиха.
Шумолене на плат, когато Дерек се обличаше. После ръката му на кръста ми, леко
докосване, предпазливо. Обърнах се и Дерек бе точно до мен, лицето му над моето, ръцете
му се плъзгаха по тялото ми и аз повдигнах лице...
– Какво по...?
Отново подскочихме. Тори стоеше и се пулеше насреща ни, а Саймън зад нея я сграбчи за
ръката.
– Казах ти да не... – започна Саймън.
– Да, но не ми обясни защо. Наистина не съм очаквала... – поклати глава тя. – Нима
винаги аз последна научавам какво става наоколо?
Лиз се втурна при нас.
– Дерек е готов – казах аз. – Трябва да тръгваме.
Разполагахме с един пистолет, един върколак, един полтъргайст, една пращяща от сили
магьосница, един не толкова зареден с енергия магьосник и един съвършено безполезен
некромант, въпреки че Лиз побърза да ми припомни, че съм
крайно необходима, за да
предавам думите ѝ на останалите.
Планът ни обаче включваше нещо много по-просто от представление на хора със
свръхестествени способности. Придържахме се към съвета, който бащата на Дерек му бе дал,
в случай че се сблъска с много по-силен противник: плюй си на петите и дим да те няма.
Докато Лиз наблюдава операционната, ние ще се опитаме да се отправим към изхода. А
ако не успеем? Тук в играта се включват пистолетът, върколакът, полтъргайстът и
магьосниците.
Според Лиз в стаята имаше петима – г-жа Енрайт, д-р Давидоф, главният от хората в
работно облекло, неговият помощник и един охранител от Специалния отряд. Те подготвяха
място за военния щаб, докато служителите претърсваха сградата. От време на време един от
тези служители надникваше вътре, за да получи нови указания. Само можехме да се молим
това да не става по време на придвижването ни към вратата, което щеше да ни отнеме
няколко минути.
Докато координирахме евентуалните си действия, при положение че планът ни пропадне,
Дерек стоеше до мен. Леля Лорън продължаваше да ни гледа по странен начин. Не правехме
нищо, за да го заслужим, ала тя все ни гледаше и се мръщеше.
Най-сетне рече:
– Дерек? Мога ли да говоря с теб?
Той се стегна и ме погледна, сякаш ми казваше: „Какво ли ще поиска?“.
– Нние... нямаме време да... – започнах аз.