Лиз грабна талпата, с която д-р Давидоф бе ударил Тори, ала той видя дъската да се движи
и рече:
– Недей, Елизабет.
После изви пистолета към Тори.
– Не и преди да ти осигуря компания в отвъдното.
Лиз пусна талпата.
Д-р Давидоф отново обърна пистолета към леля Лорън.
– Вдигни дъската, моля те, Елизабет, и я премести тук, пред мен, за да виждам къде се
намираш.
Тя я премести.
– А сега, Кит, давам ти пет минути, за да прибереш момчетата си и да си тръгнеш.
Изглежда, модификациите са имали успех при Саймън. Колкото и да е силен Дерек, все пак
изглежда нормален за върколак. Още един успех. Клоуи и Виктория са проблематични, но аз
те уверявам, че за тях ще се грижат добре. Вземи момчетата си и...
– Никъде няма да ходя – заяви Дерек. – Не и без Клоуи.
Той се стегна, сякаш очакваше да му противореча, ала аз едва чувах разговора им. Кръвта
бучеше в ушите ми, стомахът ми се бъркаше, тъй като знаех какво трябваше да направя, и се
борех да надмогна всеки свой инстинкт, който с писък се противопоставяше на това.
Д-р Давидоф вдигна поглед към Дерек. Намръщи се, прецени ситуацията и кимна с глава.
– Така да бъде. Няма да отхвърля възможността да запазя нашия единствен екземпляр
върколак. Тогава, Кит, вземи сина си.
– Ще взема и двамата си синове – отвърна г-н Бей. – Както и Виктория, и Клоуи, и Лорън.
Д-р Давидоф се изкикоти.
– Продължаваш да си в неведение кога да спреш, нали? Бях помислил, че десетте години
скитане са те научили на нещо. Спомни си за всичко, което предаде само защото исках
Дерек обратно. Убеден съм, че Саймън щеше да бъде много по-щастлив, ако ти не прояви
такъв инат.
– Инатът е хубаво нещо – обади се Саймън. – Предава се по наследство в семейството. И аз
няма да тръгна, ако не ни ги предадеш.
Дерек ме потърка отзад по плещите, объркал съсредоточеността ми със страх. Саймън
хвърли неспокоен поглед към мен, като видя, че по лицето ми се стича пот. Затворих очи и
фокусирах вниманието си.
– Тръгвай, Клоуи – каза леля Лорън. – Просто тръгвай.
– Не става така – обади се д-р Давидоф. – Мога да застрелям Тори и теб, преди Кит или
Дерек да ми се нахвърлят. Решавай, Кит. По пътя ще срещнете хора на Кабал, ако вече не са
пристигнали. Направи си сметката и тръгвай.
Иззад д-р Давидоф се надигна някаква сянка. Дерек притаи дъх, после бавно го изпусна и
зашепна съвсем тихо, за да ми даде кураж. Саймън и г-н Бей бързо отместиха поглед, за да
не дадат възможност на д-р Давидоф да се обърне назад.
– Само пет минути, Кит – рече д-р Давидоф.
– Вдигни пистолета – казах.
Той се изсмя.
– Леля ти знае, че не може да вдигне навреме пистолет, който е на три метра от нея,
Клоуи.
– Д-р Давидоф – обърнах се към него аз.
– Да?
– Застреляй го.
Той се намръщи и зяпна. Трупът на г-жа Енрайт се люшна. Очите срещнаха моите – очи,
изпълнени с ярост.
– Казах...
Тя стреля. Д-р Давидоф остана на място, като мърдаше устни, а на гърдите му зееше
дупка. След миг се срути на земята. Стиснах очи и освободих душата на г-жа Енрайт. Когато
ги отворих, леля Лорън бе клекнала до д-р Давидоф, а пръстите бяха на шията му. Духът му
стоеше до нея и гледаше объркано с широко отворени очи.
– Отиде си – казах аз. – Аз... аз виждам духа му.
Някой изкрещя. В далечината се чу тропот на ботуши.
– Трябва да тръгваме – рече г-н Бей. – Лорън...
– Добре съм.
– Дерек, вземи Тори и ме последвайте.
Ние се втурнахме през вратата навън тъкмо когато зад нас проехтяха викове. Г-н Бей
викна на Саймън и леля Лорън да се прехвърлят през стената, докато ме побутваше да
бързам, а Дерек носеше Тори. Щом се изкачих на върха, аз клекнах до Саймън, двамата
помогнахме на Дерек, а Лиз летеше напред и ни осведомяваше с викове, че пътят е чист.
Когато се спуснахме на земята, г-н Бей застана отгоре на стената, готов да омагьоса всеки,
който се покаже навън. Ала никой не излезе – отломките и мъртвите тела ги бяха забавили
достатъчно, за да можем да избягаме. Тори вече бе дошла в съзнание и всички тичахме,
колкото ни държаха силите.
49
Микробусът на г-н Бей беше паркиран на около два километра в един търговски център.
Беше го купил преди месец с фалшиви документи, за да не бъде проследен, и микробусът
изглеждаше така, сякаш той живееше в него. Г-н Бей хвърли спалния чувал и портативния
хладилник отзад и всички се качихме.
Не знам къде свърши пътуването ни. Мисля, че беше Пенсилвания. Никой не попита. На