попита Тори след няколкото минути, през които нито един дух не се отзова на
призоваването ни.
Саймън отвори уста да ѝ се скара, задето се намеси, ала аз го прекъснах.
– Очевидно все още ги виждам – отвърнах. – Или колието е изгубило силата си, или без
него нещата биха се влошили още повече, а това, сигурна съм, няма как да не изпитам най-
накрая. Искам да кажа на Маргарет за това.
– Добре, но ако огърлицата прогонва духовете, Лиз няма да се появи.
В думите
имаше логика. И все пак... пръстите ми се заиграха с колието. Ако в него
имаше още сила, какво друго би могло да отблъсква? Нещо по-лошо от момчето полудемон?
– Защо не го свалиш? – започна Тори.
– Защото тя... – озъби се Саймън, но бързо се овладя. – Нека да го носи, но да опита още
малко. Тези неща отнемат време, пък и ние не сме се разбързали. Ако ти е скучно, в стаята
ни няма никого.
Тори сякаш искаше да му го върне, ала не можеше – не и когато той говореше разумно.
– Добре ми е – отвърна тя и продължи с викането на духове.
Тъй като всъщност исках да видя тъкмо Лиз, съсредоточих се върху нейния образ, като
само от време на време се обръщах към леля ми с надеждата, че няма да ми отговори.
Накрая, когато и Лиз не се отзова на повикванията ми, заех се по-сериозно с леля Лорън.
Ако исках да се убедя, че е още сред живите, трябваше да съм сигурна, че съм използвала
всичките си сили, за да я призова.
– Недей – прошепна Тори.
Мигом отворих очи.
– Какво недей?
Тя се намръщи.
– Ти каза: „Недей“ – подсказах ѝ аз.
– Хм, не, не съм си отваряла устата.
– Тя говори истината – обади се Саймън. – Сигурно чуваш някой дух.
Затворих очи и се съсредоточих върху Лиз.
– Недей – прошепна слабият женски глас. – Моля те, миличка.
Нещо ме сви под лъжичката. Това не беше Лиз. Но пък и леля Лорън не ме наричаше така.
Или греша? Не бях убедена.
– Който и да си ти, ако си тук, моля те да се появиш.
Нищо.
– Амулетът – прошепна Тори. – Щом не може да се промъкне, значи той я спира.
Протегнах ръка към колието си.
– Не! – прошепна гласът. – Опасно е.
– Не искаш ли да го сваля?
Никакъв отговор. Ръцете ми се тресяха толкова силно, че амулетът подскачаше на шията
ми.
– Продължавай – настоя Саймън. – Точно на мястото сме. Ако нещо стане, веднага ще ти
го окача.
Започнах да го вдигам към главата си.
– Не! Моля те, миличка. Много е опасно. Не тук. Той ще дойде.
– Кой ще дойде?
Мълчание. После ми се стори, че чувам шепота
, ала бе твърде слаб, за да разбера
смисъла.
– Опитва се да ме предупреди за нещо, но не я чувам добре – казах.
Саймън ми направи знак с ръка да сваля огърлицата. Аз я повдигнах над главата си...
– Какво, по дяволите, правиш? – изръмжа един глас.
В стаята нахлу Дерек и дръпна амулета на мястото му.
– Призоваваш духове без амулета си? Полудя ли? Сутринта някакъв дух те примами на
покрива, можеше дори да те убие.
Саймън се изправи на крака.
– По-кротко, става ли? Опитвахме се да се свържем с Лиз. После някакъв дух искаше да
предупреди Клоуи за нещо, ала тя не можеше да я чуе добре, ето защо предложихме да си
свали огърлицата и да види дали това ще ѝ помогне да материализира духовете.
Дерек продължаваше да се чумери по своя си характерен начин.
– Това не означава, че е трябвало да се вслуша в предложението ти. Тя знае най-добре.
– Не, но в предложението имаше логика – отвърнах. – Бях много внимателна. Ако бе
поспрял, за да гледаш, вместо да ни нареждаш, щеше да видиш какво става.
Дерек продължаваше да гледа сърдито, като се изправи настръхнал срещу мен. Никой не
може да се изправя насреща ти така, както го прави Дерек, но аз вече имах достатъчно опит,
за да устоя.
– Няма да сваля огърлицата си – заявих аз, – но ще опитам още веднъж. Ако тя е все още
тук, може и да я махна.
– Чий е духът?
– Аз... аз... аз... – запънах се, дъхът ми излизаше на пресекулки. – Може би е леля ми. Аз...
аз... не мисля така, но... трябва да опитам пак.
Гневът му сякаш започна да се укротява. Той прокара пръсти през косата си, въздъхна,
после кимна с глава.
– Добре. Наистина трябва. Ако се върне и ти даде да разбереш, че иска да те предупреди за
нещо, тогава... ще видим какво ще направим с огърлицата.
Бих могла да заявя, че това ще реша аз, но той вече се бе успокоил и аз не бих искала да го
ядосам отново.
Така че опитах да повикам духа още веднъж. Нямах късмет.