– Не поиска да я призова тук – казах.
– Така ли? Може би защото може да се появи онзи мухльо, полудемона. – Дерек направи
пауза, после потуши сарказма в тона си. – Утре ще излезем на разходка, ще се отдалечим от
къщата и пак ще опитаме.
– Ще дойда – каза Тори. – А ако идиотът се появи?
Тя вдигна пръсти. Появи се кълбо енергия, което се замята от един пръст на друг. Тя се
ухили и метна ръка, сякаш хвърляше топка за софтбол. Кълбото се удари в стената и избухна
в искри, като опърли избелелите тапети.
– Хоп! – възкликна тя.
Дерек се извъртя към нея.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
– Перча се. Не знаех, че мога да върша и такива неща.
Той отиде и избърса стената. Но следите останаха.
– Никой няма да ги забележи – каза Тори. – А ако ги видят, със сигурност няма да ги
свържат с моите способности.
– Не ми пука. Някой можеше да те види.
– И ще загазя, задето съм замърсила тапетите. Ще оцелея.
– Не разбираш, нали? Не можем да вършим такива неща. И без друго вече са притеснени
от силата, която притежаваме.
– Трябва да паднем една идея по-надолу, в противен случай така ще ги изнервим, че може
да решат, че наистина трябва да ни държат затворени в някоя лаборатория.
– Е, това вече отива твърде далеч – обади се Саймън.
Когато Дерек се обърна към него, той вдигна ръце и снижи глас.
– Виж, знам защо се страхуваш...
– Не се страхувам.
– Добре де, просто... И аз мисля, че трябва да внимаваме, но те вече знаят за
експериментите. Не очакват да видят в нас обикновени хора със свръхнормални
способности. Да, вероятно няма да започнеш да хвърляш мебели наоколо и Тори ще трябва
да престане с енергийните кълба, но по принцип... ами...
– Трябва да знаят – заяви Тори. – Щом ще ги убеждаваме, че групата „Едисън“ е объркала
нещо с нас, трябва да имат доказателства. Трябва да знаят, че мога да върша подобни неща.
Трябва да знаят също, че можеш да запратиш дивана в другия край на стаята. Наложително е
да знаят, че Клоуи може да вдигне мъртвец от гроба му.
– Не.
Никой не отговори и Дерек ни изгледа един по един, после спря сърдития си поглед върху
мен.
– Твърдо не.
– Хм, аз не съм казала нито дума – отбелязах.
– Говоря от името на всички ни, трябва да поукротим силата си. Не бива да им даваме
повод... – Той рязко вдигна поглед. – Андрю е наблизо.
Хвърли един последен поглед на обгорелия тапет и тихо ни изведе от спалнята.
Андрю настоя да си лягаме и Саймън излезе да си премери кръвната захар за през нощта.
Аз слязох да си взема вода и тъкмо изваждах чашата от долапа, когато Андрю влезе в
кухнята.
– Саймън ми каза, че имаш проблем със заспиването, така че ще ти дам нещо – и той
изсипа малко хапче в дланта ми. – Това е половин доза от домашното приспивателно. Не
настоявам да го изпиеш. Няма и да попитам дали си го изпила. Сигурен съм, че в Лайл Хаус
имаш достатъчно приспивателни таблетки. Просто си мисля колко е важно за теб да си
починеш добре през нощта. Ако решиш да го вземеш, в хладилника има вода.
И излезе. Втренчих поглед в хапчето. Да го изпия, означаваше все едно да се отметна от
ангажиментите си. Трябваше да се науча да се държа с призраците както трябва, защото те
нямаше да си отидат толкова бързо. Но той беше прав – имах нужда да се наспя. Като си
почина довечера, утре ще възприемам по-добре. И все пак...
– Изпий хапчето.
Подскочих. Дерек се приближи до шубера и грабна две ябълки от фруктиерата.
– Имаш нужда да си отспиш. Издръжливостта ти няма да направи впечатление на никого.
Глупаво е.
Ах, Дерек. Винаги тъй обнадеждаващ.
– Ами ти? – попитах. – Нали си мислеше, че времето ти за Промяна отново приближава?
– Не и тази нощ. Но ако стане, аз ще... – Той вдигна рамене и захапа едната ябълка.
– Дойде да ме прибереш ли?
– Аха – измърмори той през пълна уста.
Напълних чашата си от каната в хладилника.
– И така, какво ще кажеш за...
Спрях насред изречението си, когато разбрах, че говоря сама на себе си и вратата на
кухнята се затръшна.
8
Изпих хапчето и тутакси заспах. Когато се събудих, чувствах се наистина освежена, но в
стаята беше тъмно. Снощи, както винаги, бях вдигнала щорите. Сигурно Тори ги бе
смъкнала. Прозях се, изтърколих се, за да погледна часовника...
3,46 сутринта.
Простенах, опитах се да заспя отново и наистина успях, но се събудих от нечий плач.