Седнах в леглото и се огледах. Часовникът показваше 5,28.
Щом чух подсмърчане отдясно, аз погледнах към Тори, която се бе свила на леглото си.
Нима плачеше насън? Тя измърмори нещо и продължи да хърка, но аз все чувах тихия хленч
на сдържан плач. Взрях се в нея. Тя бе дълбоко заспала.
Долових и друго подсмърчане, което завършваше с пъшкане и определено идваше от
леглото на Тори. Прекатурих се и се приближих към нея. Страните
бяха сухи. Дори
докоснах едната, за да се уверя.
Ниско и продължително скимтене накара косата ми да настръхне. Идваше изпод леглото.
Наметнах се.
„Хм, какво, мислиш, има там отдолу? Вампир?“
Ами да, чудовище под леглото – ужасно клише... което изобщо не означаваше, че ще
проверя какво има там в действителност.
„Мислех, че отсега нататък ще устояваш на духовете?“
Може би утре... за предпочитане през деня.
Вътрешният ми глас изпусна дълбока, извисяваща се нагоре въздишка.
„Добре знаеш кой е там. Същият мухльо; втора строфа. Мъчи се да те подведе с плач. Сега
вече не можеш да си легнеш, защото той може да те удуши с възглавницата.“
Виж ти! Благодаря. Това ще ми помогне да заспя.
„Вдигни щорите. Най-много да събудиш Тори. Така ѝ се пада, щом ги е спуснала.“
И наистина. Когато отивах към прозорците, забелязах тъмно овално петно до леглото на
Тори. Фигури. Едно захвърлено чердже в стаята и тя го е издърпала в своята половина.
Вдигнах щорите до половината и долових слабо движение. Нещо капеше откъм леглото на
Тори, ала не се чуваше шум от падащи капки – сигурно попиваха в килима.
Отново дръпнах щорите, лунната светлина бликна през прозореца и освети...
Изпуснах въженцето от пръстите си и то с плющене се замята. Препънах се в нощното
шкафче. Часовникът се разби на пода.
Тъмното овално петно до леглото на Тори не беше никаква черга; бе локва кръв. Погледът
ми се вдигна към пропитите с кръв чаршафи, по-нагоре към...
Тялото на леглото бе цялото окървавено, главата бе разбита, лицето представляваше
кървава...
Откъснах поглед оттам, повдигаше ми се, захленчих името на Тори. После видях
останалата част на тялото: по него течеше кръв, но беше цяло. Беше облечено с долната част
на пижама, гръдният кош беше гол и нямаше никакво съмнение, че това беше мъж. Момче,
може би на тринайсет или четиринайсет години, с тъмноруса коса, изпръскана с кръв и с...
Храната се надигна от стомаха ми. Силно запремигах и момчето изчезна. На неговото
място лежеше Тори, която все още спеше дълбоко и дори похъркваше. Отправих поглед към
пода. Беше гол. Нямаше кръв. Нямаше и чердже.
Взирах се в празното място на пода и си спомних за капещата кръв. Никакъв звук.
Призрачен спомен като момичето на автобусната спирка и човекът във фабриката. Ужасна
смърт, която се повтаряше до безкрай като в ням филм.
„Значи, не може да те нарани, така ли?“
Не, не можеше да ме нарани. Можеше само да ме уплаши. Щеше да се запечати в мозъка
ми завинаги. Но не можеше да ме нарани физически.
В мига, в който си легнах отново, хлипането се поднови. Последва нещо, което приличаше
на смях. Изправих се в леглото, ала в стаята бе тихо. Огледах се. Чу се друг шум, този път
нещо между хлипане и смях.
Би могло да бъде повторение на сцената със смъртта, ала аз всъщност не притежавах
саундтрака
. Не бих отхвърлила и идеята, че момчето полудемон е режисирал краткия
сценарий. Ако не бях ошашавена от фокусите на този полтъргайст, вероятно и една
страховита сцена на нечия смърт щеше да свърши работа. Понечих пак да си легна, но
размислих. По-рано същата вечер Дерек бе преувеличил до известна степен, за да ме накара
да бъда по-издръжлива, да решавам по-самостоятелно. Вече бях позволила на онзи дух да ме
изиграе като първа глупачка. Нямаше да го позволя отново. Станах и се запътих към стаята
на момчетата.
Спрях пред открехнатата им врата. Чувах похъркването на Саймън. Както винаги, Дерек
спеше безшумно. Вдигнах малко шум в коридора – кашлях и тропах с крака по пода. Сякаш
бях дете, което хвърля камъчета в прозореца на някой приятел, за да го накара да излезе, за
да си поиграем. Никакъв отговор.
Внимателно бутнах вратата и я отворих още десетина сантиметра; зачаках. Да се вмъкна в
момчешката спалня, докато и двамата спят... е, не бе нещо, което ми се искаше да направя,
още повече като знаех, че Дерек спи по шорти.
Продължих да кашлям и да пристъпвам от място на място. Дерек все още не се събуждаше