и аз надникнах вътре. Саймън лежеше на леглото, което е най-близо до вратата, омотал
чаршафите около тялото си. Леглото на Дерек беше празно.
Проверих в банята, но вратата бе отворена, а вътре беше тъмно. Сетих се за покрива, ала
след случилото се онази нощ оставих покрива за най-накрая. Тогава на долния етаж?
Първата възможна спирка? Разбира се, кухнята. Намерих празна чашата за мляко, както и
чиния с трохи, прилежно поставена вътре в мивката.
Докато минавах през стаите на първия етаж, не отлепвах поглед от коридора, водещ към
задната врата. Беше ми обещал да ме повика, щом излезе навън за Промяната, нали така?
Нима е излязъл самичък? Заболя ме.
И какво, ако го е направил? Това си беше негово право. Нямал е нужда от моята помощ.
Освен факта, че ценеше присъствието ми по време на този процес, а на мен ми харесваше да
съм там, в случай че поиска да направя нещо за него.
Отидох до задната врата. Със сигурност бе отключена. Потиснах новата болка, причинена
ми от новото разочарование, и я отворих. Зад къщата имаше малък двор, заобиколен от гора.
Слънцето изгряваше иззад дърветата. Прекрачих прага и се огледах.
– Дерек? – повиках го аз.
Никакъв отговор.
Направих още няколко крачки и извиках малко по-високо:
– Дерек! Навън ли си?
В гората изпука съчка. Представих си Дерек по средата на Промяната в невъзможност да
отговори и бързо тръгнах натам. Шумът утихна и аз се спрях в края на пътеката, която
отвеждаше навътре в гората, вглеждах се в горската тъмнина и се ослушвах. Още едно
изпукване. Нещо, напомнящо стенание.
– Дерек? Аз съм.
Навлязох в гората. Само след няколко крачки утринната светлина угасна и аз се озовах в
пълен мрак.
Подскочих, когато той зави надолу по пътеката. Не ми беше нужна силната светлина на
деня, за да видя изражението на лицето му. Дори лицето му нямах нужда да виждам, за да
проумея, че той е в беда, можех да го разбера по положението на раменете му и по дългите
подскоци, с които се приближаваше към мен.
– Аз... – започнах.
– Какво, по дяволите, правиш, Клоуи? Казах ти, че ще дойдем тук по-късно, за да се
опитаме да контактуваме с призрака. Ключова дума? „Ние“. Ако си тук...
Вдигнах ръце.
– Добре де, хвана ме. Измъкнах се самичка с надеждата да не ме забележат. Ето защо те
виках по име.
Това го накара да млъкне.
Аз продължих:
– Имах ранна среща в стаята си и си помислих, че след вчерашната случка ще е по-добре
да имам и поддръжник. Тори и Саймън спят, но ти си накрак, затова потърсих теб.
– О!
Той изтри устата си с ръка и измърмори нещо като извинение.
– Започна ли Промяната? – попитах.
– Хм? Не. Ако бе започнала, щях да дойда да те взема.
– През тези дни най-добре би било да не се разделяме. И за двамата ни ще е по-добре.
Върнах се обратно в двора. Дерек ме последва. Пътеката беше тясна, но той вървеше до
мен, и то тъй близо, че на няколко пъти ръката му се опря в лакътя ми, накрая той
измърмори нещо и изостана, като ме пропусна пред себе си.
– И така, какво правеше? – попитах аз. – Излезе на сутрешен поход?
– Оглеждах наоколо. Просто... не можех да си намеря място.
Обърнах се да го погледна и забелязах колко е изопнато лицето му, как погледът му се
мяташе от една страна на друга. В него се четеше повече тревога, отколкото просто
безпокойство. Излязох от гората, влязох в двора и се обърнах с лице към него.
– Какво те безпокои?
– Нищо.
Малка пауза, последвана от:
– Така е. Не можах да заспя, затова се качих на покрива и ми се стори, че забелязах нещо
долу. Светлинка в гората. Но не успях да открия нищо.
Той отново фиксира гората с очи, забарабани по бедрото си, сякаш гореше от желание да
се върне отново там.
– Искаш да продължиш ли? – попитах.
– Да, може би.
– Тогава те оставям – рекох и се отправих към вратата.
– Не – бързо изрече той и протегна ръка към моята, ала се спря, преди да ме докосне. –
Искам да кажа, че ако си уморена, да. Но не си длъжна да го направиш.
– Добре.
Той кимна с глава. И останахме там. След миг той вече разтриваше тила си и разкършваше
рамене.
– Нали, ъъъ, спомена нещо за дух?
– Така е. – Разказах му какво се бе случило.
– Добре ли си? – попита той, щом приключих.
– Духовете са наоколо, но иначе, да, добре съм.
Той продължаваше да ме гледа, сякаш не ми вярваше, и аз побързах да попитам:
– Откри ли нещо миналата нощ, когато претърсваше къщата?