объркахме нещата, които не познавахме – с всички вас, но най-вече с върколаците.
Той ми подаде хляба и посочи към тостера.
– Върколаците и вампирите са различни от останалите видове хора със свръхестествени
способности. Срещат се много по-рядко и ние ги смятаме – както се смятат и самите те – за
отделна категория. В нашата група или в групата „Едисън“ няма да намериш нито един
върколак или вампир. Кабалите няма да ги приемат. Нашите специални болници няма да ги
лекуват. Знам, че звучи като сегрегация, но и от двете страни е така. Нашите лекари не знаят
достатъчно за върколаците, за да ги лекуват. А и върколакът няма да дойде при нашите
лекари, за да го лекуват заедно с останалите. Ние сме им точно толкова чужди, колкото и те
на нас. Това не означава, че не са наред. Те просто се чувстват по-добре и по-щастливи сред
собствената си раса.
Поклатих глава.
– Дерек е щастлив и с нас.
– Дерек е добро момче, Клоуи. Винаги е бил добър. Отговорен, зрял... Кит се шегуваше, че
ще дойде време, когато ще е по-доволен да има десетина момчета като Дерек, отколкото
едно като Саймън. Но в момента вълкът излиза на преден план и той се бори с това. Винаги
съм казвал на Кит... – Той въздъхна и поклати глава. – Това, което искам да подчертая, е, че
на мен ми е ясно: Дерек изглежда досущ като нормално дете.
Нормално ли? Стана ми смешно. И през ум не ми минава, че някой би взел Дерек за
нормално дете.
– Но не бива да забравяш, че всъщност е различен. Трябва да внимаваш.
Беше ми омръзнало да слушам колко опасен е Дерек. Различен да, но повече от десетина
момчета, които познавах от училище, момчета, които изпъкваха сред останалите, не се
държаха като другите и следваха свои собствени правила. Дерек можеше и да е опасен с
нечовешката си сила. Но как би могъл да е по-лош от Тори с нейните неконтролирани
магии? В досието беше вписано, че е искала да ме нарани, ала никой друг освен момчетата
не ме предупреди да се пазя от нея.
За разлика от Тори, Дерек се мъчеше да контролира силата си. Но никой не му го
признаваше. Те не виждаха истинския Дерек. Виждаха единствено върколака в него.
9
Гуен пристигна за тренировките след закуска, а Маргарет щеше да се появи всеки миг.
Двамата със Саймън бяхме в коридора, когато Гуен се шмугна при нас с мобилен телефон в
ръка.
– С вас ли е Тори, деца? – попита тя.
– Мисля, че още спи – отвърнах. – Не пожела да закуси. Ще отида да...
– Всичко е наред. Току-що получих обаждане от службата. Един колега излязъл в отпуск
по болест и аз трябва да го заместя. Кажете на Тори, че ще се върна към четири час à. – Тя се
накани да тръгва, но се спря и се обърна към Саймън. – Вчера, когато Андрю каза, че съм
вещица, ти се изненада. Не можа ли да познаеш?
– Ъъ...не.
– Страхотно. Мисля, че тук модификацията е проработила.
– Ъъ?
Тя се усмихна и ни махна с ръка да отидем в кабинета, потъна в огромното кресло, събу с
крак обувките си и мушна обутите си с чорапи крака под себе си, като очевидно не бързаше
да отиде на работа.
– Още като те вѝдя, мога да позная, че си магьосник. Предадено ми е по наследство.
Магьосниците могат да разпознаят вещиците и обратно. Андрю каза, че искали да премахнат
тази ви черта и затова си щипнали от гените ви.
– Защо?
– Политическата коректност предизвиквала остра психоза. Казват, че вещици и
магьосници я развиват като защитен механизъм. – Тя се ухили. – Опознай врага си.
– Врага си ли? – попитах аз.
Тя хвърли поглед към Саймън.
– Какво си чувал за вещиците?
– Хм, не много.
– О, не бъди вежлив. Чувал си, че сме по-низши като заклинатели, нали така? И ние
чуваме същото за магьосниците. Доста глупаво съперничество, което датира от времето на
Инквизицията. И двата вида са добри заклинатели, специализирали в различни области.
Както и да е, Андрю казва, че групата „Едисън“ имала идея, ако унищожат този наш
вътрешен радар, ние просто да изчезнем.
Тя подбели сините си очи.
– Лично аз смятам, че направиха голяма грешка. Това признаване служи на една идеална
еволюционна цел – да предотврати случайната кръстоска.
– Между вещици и магьосници? – попитах.
– Точно така. Смесването е хаотично и... – тя спря и се изчерви. – Достатъчно с моите
подигравки. Работата ме зове, колкото и да ми се иска да пренебрегна повикването.
Тя тръгна да става, после спря.