в групата като лекар, ала бе предала колегите си, защото ни помогна да се измъкнем. В
момента бе задържана. Поне така се надявах. Снощи, когато групата „Едисън“ попадна на
следите ни, някакъв призрак се опита да ми помогне... и този призрак приличаше много на
леля Лорън.
Предполагаше се, че сме на безопасно място – в къща, собственост на друга група,
противопоставяща се на тези експерименти. Сега пък се появи духът на малко момче, което
знаеше за проекта им? Не възнамерявах да го отпъдя, колкото и съблазнителна да беше тази
мисъл.
– Покажи се – заповядах аз.
– Малката некромантка обича да се разпорежда, а? – дочух гласа му зад гърба си. – Искаш
да видиш дали съм толкова печен, колкото звуча?
Затворих очи, представих си бледите контури на мъжко тяло и леко се напрегнах. Той
започна да се материализира – тъмнокосо момче на около шестнайсет или седемнайсет
години, нищо особено, само усмивката му угодническа, което показваше, че и той е
подмазвач. Все още виждах през него като през холограма, така че отново затворих очи, за да
се понапъна още малко.
– Ъъъъ – измънка той, – искаш още, нали, трябва да се опознаем малко по-добре. – И
отново изчезна.
– Ти какво искаш? – попитах аз.
Той прошепна в ухото ми:
– Вече ти казах, да те опозная по-добре. Но не тук. Ще събудиш приятелката си.
Симпатична е, но не е моят тип. – Гласът се придвижи към вратата. – Знам едно място,
където можем да си поговорим необезпокоявани от никого.
Ами добре. Нима си мисли, че едва вчера съм се научила да общувам с призраци? Е,
приблизително – всъщност само преди две седмици. Но вече бях видяла достатъчно, за да
знам, че както се появяват духове, желаещи да ми помогнат, и други, които искат просто да
говорят, съществуват и много други, чието желание е да попалуват, да нап равят
пребиваването си в отвъдното по-приятно, по-интересно. Момчето определено бе от
последните.
И все пак, ако е бил обект за изследване на групата „Едисън“ и е умрял в тази къща,
трябваше да разбера какво му се е случило. Но имах нужда от подкрепа. Тори нямаше опит с
духове и макар вече да се разбирахме по-добре, тя не бе човекът, който бих искала да ми
пази гърба.
Така че тръгнах подир призрака и излязох в коридора, но като стигнах до стаята на
Саймън и Дерек, се спрях пред вратата.
– Ъъъ – обади се духът. – Не вземай никого със себе си.
– Но и момчетата биха желали да си поговорят с теб.
Повиших глас, като се молех Дерек да ме чуе. Обикновено се будеше и от най-лекия шум –
върколаците притежават свръхчувствителен слух. Но отвътре не се чуваше нищо, освен
хъркането на Саймън. На горния етаж нямаше никого друг. Андрю, мъжът, който ни бе
довел, спеше в стаята под нас.
– Хайде, малка некромантке. Докато не съм се отказал от предложението си.
„Нали знаеш, че не е намислил нищо добро, Клоуи.“
Така беше, но пък исках да разбера дали сме в опасност тук. Реших да го следвам, ала
много внимателно. Вътрешният ми глас този път не ми опонира, което приех за
положителен знак.
Тръгнах.
Когато пристигнахме, тутакси си легнахме, така че не бях успяла да разгледам добре
новото ни скривалище. Знаех само, че е огромно – хаотични коридори във викторианска
къща, излязла сякаш направо от филм на готическите ужаси.
Докато вървях след гласа надолу по коридора, имах странното усещане, че участвам в
някой от тези филми, уловена в капана на безкрайния тесен коридор; по пътя ми се нижеха
врата след врата и всички бяха затворени, а накрая стигнах до стълбището... и се заизкачвах
нагоре.
От видяното при пристигането си бях разбрала, че къщата е триетажна. Спалните се
намираха на втория етаж, а Андрю им бе казал, че третият етаж е всъщност мансарда.
Значи призракът ме водеше към тъмния, пълен с духове таван? Значи и други бяха гледали
твърде много филми на ужасите.
Последвах го по стълбите нагоре. Те стигаха до площадка, на която имаше две врати.
Спрях. През вратата пред мен се появи една ръка и ме подкани да вляза. Аз останах
неподвижна само още миг, за да се подготвя. Колкото и тъмно да беше, не можех да му
позволя да забележи страха ми.
Щом се почувствах готова, хванах дръжката на бравата и...
Беше заключена. Завъртях топката, тя щракна и езичето се освободи. Още веднъж си поех
дълбоко въздух, още миг, за да настроя психиката си, после отворих със замах вратата и
прекрачих прага...