сформирала аз – не се обиждай, – но...
– И ти си с нас.
– Съвета ми ли искаш? Вземай уроци от нея и внимавай.
Представих си какво би казал Дерек. Положението нямаше да му хареса, но мисля, че
накрая щеше да се съгласи.
Върнах се при Маргарет и заявих, че съм готова.
11
Маргарет ни поведе към гробището. Под временния навес няколко опечалени се бяха
скупчили около един ковчег. Заобиколихме ги.
Единственото гробище, което бях посещавала, бе онова, в което беше погребана мама.
Всяка година на рождения ѝ ден двамата с татко ходехме при нея.
Това тук бе по-голямо, с нови гробове отпред, където стояха и опечалените. Маргарет ни
отведе отзад, където бяха старите гробове. Там беше пусто – мъртвите бяха мъртви толкова
дълго време, че не бе останал жив, който да ги посещава.
Докъдето се простираше гробището, се виждаше, че е хубаво и в него има много дървета и
пейки. Абстрахирай се от надгробните камъни и то ще се превърне в приличен парк, огрян
от топлото слънце на студената априлска утрин. Опитвах се да фокусирам вниманието си
върху слънцето и гледката, а не върху онова, което лежи под краката ми.
Маргарет спря пред един от по-новите гробове в старата част. Беше на жена, починала
през 1959 година на шейсет и три годишна възраст. Маргарет заяви, че е идеален, защото
принадлежи на човек, починал не толкова отдавна, че да прилича на призрак по облеклото,
но все пак твърде отдавна, за да са
останали много близки, към които трябва да се
обърнем.
Накара ни да коленичим около гроба, сякаш сме роднини на починалата – Едит – и сме
дошли да почетем паметта . Повечето некроманти избягваха да викат духове през деня, ала
според Маргарет това било глупаво. Нощното призоваване изискваше много повече
внимание. А през деня, ако доведеш и приятел – разбира се, надарен със свръхестествени
способности, – всичко ставаше по-лесно, защото можеше да коленичиш до гроба и да
говориш и никой наоколо нямаше да ти обърне внимание.
– А може да използваш и мобилен телефон – каза Тори.
– Проява на неуважение към мъртвите – изсумтя Маргарет.
Тори сви рамене.
– Предполагам. Но тя би могла. И без друго трябва да има мобилен, за да си послужи с
него, когато някой дух се опита да ѝ говори пред трети лица.
Маргарет подбели очи. Казах си, че идеята е добра, и я оцених по достойнство.
Мисълта, че Тори бе започнала да ме харесва, бе прекрасна, ала, както заяви самата тя,
наистина бе започнала да осъзнава самотата си. Всеки се нуждае от съюзник и аз бях
единственият ѝ избор.
Въздъхнах. А аз не го бях осъзнавала в предишния си, нормален живот, когато, ако ме
заговореше някое от популярните в училище момичета, мислех, че има намерение да се
присмее на заекването ми, за да забавлява популярните момчета, и това бе най-лошото,
което според мен можеше да ми се случи.
Маргарет отвори работната си чанта и измъкна от нея торбички с треви, тебешир,
кибритени клечки и малка чинийка. Ритуални пособия, които помагат на некромантите да
призовават духове, обясни тя. Тори потисна недоволното си сумтене, което идваше да каже,
че няма да имам нужда от тези неща. Аз замълчах.
– Трябва ли да го преместя? – попитах и извадих колието изпод блузата си.
Маргарет запремигва.
– Откъде го имаш?
– От майка ми, даде ми го, когато бях малка. Виждах призраци и тя ми каза, че това ще ги
държи далеч от мен. Значи, истинско е, нали?
– Истинско, да – истинска суеверна глупост. Не бях виждала такова нещо, откакто бях на
твоята възраст. Некромантите не го използват вече, но навремето беше последен писък на
модата. Предполага се, че от него сиянието на некроманта потъмнява.
– Сиянието ли? – учуди се Тори.
– Тъкмо него виждат духовете и по него ни разпознават като некроманти, нали? – попитах
аз.
Маргарет кимна с глава.
– И ако тази огърлица го кара да потъмнява – казах, – некромантът няма да привлича
духовете към себе си.
– Ами тогава Маргарет е права – каза Тори. – Определено ти пречи. Но това не е същата
огърлица, която носеше в Лайл Хаус. Онази бе с червен камък на верижката.
– Беше червен – опипах с пръсти синия камък аз. – Верижката се скъса. Но ако е истинско,
промяната в цвета ще означава, че колието е изгубило силата си.
Маргарет се вторачи в колието.
– Променило ли си е цвета?
Кимнах.