– Защото давам урок на Клоуи.
Тори понечи отново да опонира, но аз поклатих глава и я накарах да млъкне. Маргарет
имаше право. Трябваше да се науча да се справям с подобни проблеми. Не исках да съм
виновна, задето духът се е заклещил между двата свята.
– Ще го избутам назад – казах.
– Ще го прогониш? Заклещените духове не могат да бъдат прогонени.
Поклатих глава.
– Имах предвид да го изблъскам обратно. Все едно да го призова, но в обратна посока. И
друг път съм го правила.
Погледът, който ми хвърли, ми напомни за времето, когато бях на седем и с гордост
съобщих на икономката ни, че съм оставила половината си дрехи за благотворителност в
училище. За мен постъпката ми бе съвършено разумна – нямах нужда от толкова много
дрехи, – ала тя се вторачи в мен, както сега Маргарет, със смесица от ужас и недоверие.
– Никога, ама никога не изблъсквай духа обратно, Клоуи. Чувала съм, че може, но... – Тя
преглътна, сякаш не ѝ достигаха думи.
– Мисля, че е лошо – прошепна Тори.
– Това е ужасно, жестоко нещо. Нямаш представа къде ги изблъскваш. Могат да се изгубят
в някой...някой... – Тя поклати глава. – Не искам да те тревожа, но повече не поемай такъв
риск. Разбираш ли?
Кимнах с глава.
– Значи, да продължа да дърпам този...
– Точно така.
Коленичих и останах така, докато потта не засмъдя в очите ми. Преминах мислено покрай
всички аларми и накрая духът започна да се материализира.
– Това е, Клоуи. Почти пристигна. Направи още един последен...
Тори изпищя. Ококорих очи. Тя се взираше в близкия дъб с широко отворени очи. Под
дървото нещо се движеше – безформена черга от сиво-черна козина, опъната над костите.
– Отпрати го да си ходи – шепнеше Тори. – Бързо.
– Не му обръщай внимание и първо довърши с този дух – нареди Маргарет.
Обърнах се към нея и я погледнах с невярващи очи.
– Полудя ли? – каза Тори. – Не виждаш ли...?
– Напротив, виждам. – Гласът на Маргарет бе призрачно спокоен. – Очевидно съм
сгрешила по отношение на силата на Клоуи.
– Така ли мислиш? – попита Тори.
Вторачих се в Маргарет. Лицето
не изразяваше нищо. В шок ли бе изпаднала? Най-
вероятно. Тя не бе от типа жени, които се държат ексцентрично, но току-що ме бе видяла да
вдигам от гроба мъртво животно – без каквито и да е ритуали, без пособия, без дори да съм
си го наумила. Съвсем естествено бе да отвори уста като Тори. Ала тя само наблюдаваше
животното, пълзящо към нас, влачещо смазаното си тяло по земята.
То вдигна глава, сякаш усетило погледа ми. Нямаше очи, муцуна, нямаше уши, само един
череп, покрит на места със сплъстена козина и кожа. Главата му се клатушкаше и люлееше
на всички страни, сякаш се опитваше да види кой го беше повикал.
– Клоуи – обади се рязко Маргарет. – Колкото и ужасно да е това нещо – дали пък гласът
не трепна за миг, – приоритетът ти трябва да бъде човешкият дух. Бързо го издърпай.
– Но, ако аз...
Тя ме стисна за ръката и в гласа ѝ се появи паника:
– Трябва да го направиш, Клоуи. Бързо.
Съществото скъсяваше разстоянието помежду ни. Беше катеричка; виждах кичурчета дълга
сива козина по приличащата ѝ на плъх опашка.
Тя започна да трака, да издава странни писукащи звуци и да дрънчи. Вдигна глава,
извърна празните си очни кухини към мен и продължи да се влачи, като оставяше след себе
си пътека от козина и частици кожа, а вятърът донасяше до ноздрите ми вонята на гниеща
плът.
Тори сложи длан на устата си.
– Направи нещо – прошепна тя.
Стегнах се, затворих очи и заорах напред, като хвърлях всичко, с което разполагах, и си
представях, че издърпвам духа...
Земята под нас се разтресе. Тори изпищя. Маргарет изпъшка. Аз отворих очи. Земята се
люшкаше, бучеше и тогава се разцепи точно пред краката ни с оглушителен трясък.
Тори ме сграбчи за ръката и ме дръпна да се изправя. Земята зина и се отвори, тресна като
гръмотевица и ние се затичахме заднешком, цепнатината се изпълни с кал и полетя във
въздуха, а отвътре на талази се носеше воня на плесен.
Бездната ставаше все по-широка и все по-дълбока, лавина от кал се спускаше от всички
страни, надгробните камъни се люшкаха и трополяха. Един от тях хлътна, земята
продължаваше да се цепи, отдолу се показа капакът на ковчега – той също се тресеше и
дрънчеше.
– О, не – извика Тори. – Не, не, не.
Отново ме сграбчи за ръката и се опита да ме дръпне назад. Отпъдих я, отдалечих се на
безопасно място, затворих очи и се съсредоточих върху това да освободя призраците. И ако