ви звучи така, сякаш бях потънала в невероятно спокойствие, ще ви кажа само, че не само
земята се тресеше. Наложи се да падна на колене, преди да ми се подкосят краката.
Стиснах очи и останах така дори когато Маргарет ме хвана за раменете. Крещеше ми да
стана, ала аз се бях съсредоточила в духовете. Освободете се, освободете се, освободете се...
Чу се писък. После още един. Скочих на крака и се огледах. Но нямаше никого до
цепнатината в пръстта, която бе станала поне шест метра и която излагаше на показ пет-
шест ковчега.
Земята се бе укротила. Чувах само шумоленето на листата по дърветата. Вдигнах очи
нагоре. Клоните бяха покрити с малки, свежи пъпки. Но не това бе причина за шума.
Проследих звуците до самите ковчези. Това не бе шумолене, а дращене на нокти по
вътрешната страна на ковчезите. После долових слабите, приглушени викове на духовете,
уловени като в капан в погребаните тела, които се мъчеха да проправят пътя си с нокти...
Отново паднах на колене.
Освободи ги. Това ти е работата сега. Единственото ти задължение. Освободи тези духове,
преди вампирите...
Още един писък, този път зад гърба ми. Новодошли опечалени се приближаваха към нас;
носеха ковчега към отворения гроб в края на старата част.
Те спряха и се вторачиха в ковчега. Тръгнах към тях, бавно, предпазливо, без да отлепвам
очи от техния ковчег, като си казвах, че са се спрели поради вибрирането на земята.
Откъм тълпата се чу пъшкане. После разбрах защо – от ковчега се тропаше.
Отпуснете се. Отпуснете се и се освободете. Освободете се, освободете се, осво...
От ковчега се разнесе тих стон и косата ми настръхна. Още един стон, този път по-силен.
Приглушен. После отвътре се разнесе сподавен вик.
Двама от носачите изтърваха дръжките на ковчега. Той се килна на една страна,
останалите четири краища се разтърсиха и ковчегът се разклати. Падна вертикално, пътьом
се удари в един надгробен камък и капакът с трясък се отвори.
Тълпата от опечалени ми попречи да видя какво става, всеки бе сграбчил съседа си –
някой за подкрепа, друг, за да го изблъска встрани и да си открие път за бягство.
Когато блъсканицата от хора поутихна, зърнах на земята една ръка, докато останалата
част от тялото се бе скрила зад паметника. Лежеше си там с дланта надолу, а нагоре бе
облечена в ръкав от костюм. После пръстите се раздвижиха, извиха се като нокти на птица,
заловиха се за пръстта, трупът се поде нагоре, обърна се към мен, която го бе призовала, и...
И която щеше да го изпрати обратно. На мига!
Стиснах очи и си представих човека – избледняла фигура в костюм. Представих си как
освобождавам душата му, като заедно с това му пращам и извиненията си, освобождавам го...
– Добре – прошепна Тори до мен. – Престана да се движи. Това е... Не, почакай.
Продължавай. Продъл... доб ре, спря. – След кратка пауза: – Все още е така. – Гласът стана
бездиханен от облекчение. – Ти успя.
Може би, ала не отворих очи, за да проверя. Докато Тори оценяваше обстановката, аз
продължавах да освобождавам призраци, като си представях хора в костюми, в рокли, хора
на различна възраст, призраци на животни, всякакви призраци; и докато вършех това, аз се
вслушвах не само във виковете и писъците на живите, а и в потропването, дрънченето и
дращенето на вампирите – живите мъртъвци.
Когато отворих очи, Тори вървеше по пътеката към мен, като внимаваше да не хлътне в
бездната. Хората се бяха подредили в шпалир и внимателно я гледаха, докато чакаха земята
отново да се разтърси. Ала тя бе спокойна.
– Мъртвите пак са си мъртви – измърмори Тори, щом се приближи до мен. – Всичко е
спокойно.
Маргарет стоеше до ръба на бездната заедно с останалите. Когато я повиках, тя бавно се
обърна, очите ѝ срещнаха моите и аз зърнах страх в тях. Не, не точно страх. Ужас и погнуса.
Ти не си като нея. Тя едва сега разбира каква си в действителност, какво можеш да правиш
и това я плаши. Плаши я и я отвращава.
Тя ни махна с ръка да тръгнем към колата, ала не се помръдна, сякаш не искаше да върви
редом с мен.
– Тъпа кучка – изломоти Тори. – О, нека заведем некромантката със свръхестествени
способности на гробището. Разбира се, че няма да вдигаш мъртъвци, глупаво момиченце.
– Мисля, че ѝ показах къде зимуват раците, но предпочитам да не го бях направила.
Тори се засмя весело.
– Вероятно ще трябва да се ометем оттук, преди някой да започне да ни задава въпроси.