Студеният въздух ме шибна в лицето и ме спря. Премигах с очи. Пред мен се стелеше
мъгла.
„Заключена брава на тавана, така ли, Клоуи?“
Не, аз стоях на покрива.
2
Докато вратата се затваряше зад мен, аз се извърнах. Улових я за ръба, ала нещо силно я
удари и тя се затръшна. Сграбчих топката на бравата, но тя щракна и се заключи. Завъртях
топчестата дръжка, убедена, че съм сгрешила.
– Вече си тръгваш? – попита той. – Колко невъзпитано.
Вторачих се в дръжката на вратата. Само един много рядък вид духове можеха да движат
предмети в света на живите.
– Полудемонът Аджито – прошепнах.
– Аджито ли? – провлачи той с презрение. – Аз съм най-главният, момиченце. Аз съм
Воло.
Което не ми говореше нищо. Само можех да предположа, че е вид, по-мощен от Аджито. В
истинския живот телекинетичните полудемони можеха да преместват предметите със
силата на съзнанието си. След смъртта си те можеха да ги местят физически. Превръщаха се
в полтъргайсти.
Предпазливо отстъпих крачка назад. Под краката ми проскърца дърво и ми напомни къде
се намирам. Спрях и се огледах. Бях стъпила на нещо като пътечка, която обикаляше целия
етаж – така наречената мансарда.
Вдясно от мен покривът беше почти плосък и върху него бяха нахвърляли ръждясали вече
капачки от шишета и кутии от бира, сякаш някой бе използвал пространството вместо
вътрешен двор. Успокоих се. Не ме бяха изхвърлили на покрива, това бе просто тераса.
Неприятно, но доста безопасно място.
Почуках на вратата, много леко, защото не исках да събудя някого, ала с надеждата, че
Дерек може да чуе.
– Никой няма да те чуе – рече призракът. – Съвсем сами сме. Точно както искам.
Вдигнах ръка, за да потропам по-силно, но се спрях. Татко ме е учил, че най-добрият
начин да се справиш с някой нахалник е да не му дадеш да разбере, че се страхуваш. При
мисълта за татко, сърцето ми се сви. Дали все още ме търси? Разбира се, че ме търси, но
какво можех да направя?
Татковият съвет по отношение на нахалниците ми бе помогнал, когато децата се
присмиваха на заекването ми – тогава не реагирах по никакъв начин на подигравките им и
те ме бяха оставили на мира. Така че аз си поех дълбоко въздух и продължих.
– Нали каза, че знаеш за групата „Едисън“ и техните експерименти? – попитах. – И ти ли
беше подложен на тях?
– Колко досадно. Да поговорим за теб. Имаш ли си гадже? Бас ловя, че си имаш. Хубаво
момиче като теб, придружено от две момчета. Досега трябва да си се загаджила с някое от
тях. Кое е то?
После се засмя.
– Тъп въпрос. Хубавото момиче ще си избере хубавото момче. Онзи красавец.
Той имаше предвид Саймън, който бе наполовина кореец. Пускаше ми въдица, за да види
дали ще се втурна да се защитавам, с което да докажа, че тъкмо той е гаджето ми. Но не беше
той. Е, не още, доколкото бяхме поели по този път.
– Ако искаш да остана тук и да говоря, първо трябва да ме светнеш по някои въпроси –
заявих аз.
Той се засмя.
– Нима? Не мисля, че си се запътила нанякъде.
Отново хванах дръжката на вратата. Една капачка ме удари по бузата току под окото. Аз
хвърлих сърдит поглед в посоката, в която би могъл да бъде духът.
– Това беше само предупреждение, малка некромантке. – В гласа му имаше отблъскваща
нотка. – Когато сме тук, играем моята игра по моите правила. А сега ми разкажи за гаджето
си.
– Нямам гадже. Ако знаеш нещо за експериментите, тогава ще ти е ясно, че не сме дошли
тук на почивка. При непрекъснатото преследване ние нямаме много време за любов.
– Не ми играй номера.
Заблъсках вратата. Още една капачка болезнено ме уцели по окото.
– В опасност си, малка некромантке. Не ти ли пука? – Гласът му се доближи досами ухото
ми. – В този момент аз съм най-добрият ти приятел, затова се отнасяй добре с мен. Вкарали
са ви в капана и аз съм единственият, който може да ви освободи.
– Вкарали са ни? Кой ни е вкарал? Човекът, който ни доведе... – Бързо запрехвърлях през
ума си фалшиви мъжки имена. – Чарлс ли?
– Не, някакъв напълно непознат, а Чарлс случайно ви доведе тук. Ама че съвпадение!
– Но той ни каза, че вече не работи за групата „Едисън“. Преди бил лекар при тях...
– И продължава да е.
– Тттой ли е д-р Фелоус? Онзи, за когото говореха в лабораторията?
– Същият.
– Сигурен ли си?
– Никога няма да забравя лицето му.
Хм, това е доста странно. Първо, името му не е Чарлс. Второ, той не е лекар. Трето, аз