Тъкмо тези думи исках да чуя, макар да знаех, че това е лесният изход от положението. Да
хвърля вината върху другиго, както бе постъпила Маргарет. Да, тя си бе изиграла ролята, но
същото бях направила и аз.
Дерек имаше право. Трябваше да откажа. Трябваше да поема отговорността дори ако това
означаваше да кажа „не“ на някой авторитет, тъй като аз бях авторитет на самата себе си.
– Обичаш ли сладолед?
– Какво?
Саймън се усмихна.
– Това привлече вниманието ти.
– Съжалявам, просто бях...
– Притеснена. Ето защо ще те изведа на сладолед. По-рано двамата с Дерек излязохме да
потичаме и видяхме център за услуги на два-три километра надолу по пътя – посочи нататък
той. – Имаше табела на витрината, че продават и сладолед, затова след вечеря отиваме там.
– Не мисля, че ще ме пуснат да отида където и да било.
– Ще видим. И така...? Съгласна? Не е точно това, което съм намислил за първата ни
среща, но сме като в затвор и аз се уморих да чакам.
– Ссреща ли?
Той погледна към мен.
– Съгласна ли си?
– Разбира се. Да. Определено. – Страните ми пламнаха. – Добре, нека опитаме пак с малко
по-слаб ентусиазъм.
Той се ухили.
– Ентусиазмът е хубаво нещо. Нека бъде среща тогава. Ще говоря с Андрю.
Щях да ходя на първата си среща. Не просто първата си среща със Саймън. Моята първа
среща изобщо. Не му го казах, разбира се. Не бе странно, че съм навършила петнайсет
години преди първата си среща, странното беше, че бях на петнайсет, преди да съм получила
първия си месечен цикъл, и аз със сигурност не бях казала на никого за това.
Среща, със Саймън. Бях се съгласила доста бързо, но едва когато влязохме за обяд, разбрах
какво съм направила.
Почувствах се така, сякаш отново стоя пред портите на онова гробище: нещо в мен ми
казваше, че това е много лоша идея. Да ходиш по срещи, когато се мъчиш да си спасиш
живота с бягство? Да си определиш среща с едно от момчетата, с които бягаш? Ами ако
потръгне лошо? Как ще...?
Но нямаше да потръгне лошо.Това беше Саймън, така че всичко щеше да премине много
добре.
Просто трябваше да се отпусна. За жалост, обядът не ми помогна.
Маргарет си бе отишла, но сигурно бе разказала на Ръсел какво се бе случило и той се бе
спуснал като лешояд с надеждата да ни залови в някаква ужасна демонстрация на
неконтролируема сила.
Андрю е трябвало да му покаже вратата. Но не го е направил, защото вероятно е мислел,
че е по-добре да го остави да види, че сме просто най-обикновени деца. Ала това донесе
нещастие на всички ни, най-много на мен, защото през цялото време, докато с мъка се
хранех, аз усещах погледа на Ръсел върху себе си – онзи страхлив негов поглед, изпълнен с
отвращение. Детето, което може да вдига мъртвите от гробовете им. Изрода некромант.
След обяда аз избягах в стаята си. Саймън се опита да ме съблазни да изляза, но аз казах,
че съм уморена, и се пошегувах, че не искам да заспя на нашата среща. В около три часа
Дерек похлопа на вратата и ме повика с дрезгав глас:
– Трябва да излезеш. Саймън се тревожи.
Когато му казах, че спя, той млъкна и ми се стори, че го чух да въздъхва и пристъпва от
крак на крак, сякаш искаше да каже още нещо; тогава станах от леглото и отидох до вратата с
намерението да се появя и да възкликна: „О, нямах представа, че си още тук“.
Надявах се, че наистина има какво да ми каже. Не да ми се извини, че ме е скастрил –
твърде много очаквах от него, – а задето ме е накарал да му разкажа какво ми се бе случило в
гробището и да вземе предвид различията в мненията ни, в случай че нещата се влошат...
Но най-вече исках да престане да ми се гневи и да се прояви като другия Дерек, момчето,
с което можех да разговарям, на което можех да се доверя. Но когато отворих вратата,
коридорът беше безлюден. Върнах се в леглото.
15
Тори пристигна в четири и се изненада, като видя, че още съм в леглото.
– Цял следобед ли прекара тук? – попита тя. – Помислих, че си навън с момчетата.
– Пропуснах ли нещо?
– Пропусна да ме видиш как чистя подовете.
Думите ѝ ме накараха да се усмихна.
– Мислиш, че се шегувам ли? – каза тя.
– Не, предполагам, че трябва да се задействаме и тук. Не можем да очакваме Андрю да
чисти след нас.
Тя подбели очи.
– Наистина ли си представяш как Андрю ни натоварва с домакинска работа? Човекът ни
се извини, задето къщата не е почистена и не е готова да приема гости. Предложих му да я