устата ми не излезе смях, до ушите ми достигна гръм, от който диханието ми пресекна,
сякаш ме бяха блъснали в гърдите.
– Двамата с Дерек не сме...
– Не, още не. Знам.
– Аз... аз не...
„Изречи го. Моля те, нека го изрека: аз не харесвам Дерек.“
Но не го направих. Не можех.
Саймън мушна ръце в джобовете си и ние останахме да стоим така в ужасната тишина,
докато не продумах:
– Не е така.
– Не беше. Не и в началото. – И той се вторачи в гората. – Нещата започнаха да се
променят след случката в ниското таванче. Докато двамата се мотаехте там... флуидите се
промениха. Казах си, че просто си въобразявам. Когато двете с Тори избягахте от
лабораторията, помислих, че съм прав. Но после, след спирката за камиони, когато двамата
се върнахте... – той млъкна, после хвърли поглед към мен. – Прав съм, нали?
В гласа му сякаш имаше молба. „Кажи ми, че греша, Клоуи. Моля те.“ И всичко в мен
искаше да му го каже. Та това беше Саймън. Той съчетаваше всичко, за което си бях мечтала,
така че, ето го, сега стоеше пред мен, поднесен ми на тепсия. Само трябваше да изрека
думите и се опитвах да го направя. Опитвах се. Ала успях само още веднъж да смотолевя със
слаб глас:
– Не е така.
– Напротив, така е.
Той започна да се отдалечава, вървеше обратно, натам, откъдето бяхме дошли. По едно
време спря и, без да се обърне, бръкна в якето си и измъкна завита на руло хартия;
измърмори:
– Това е за теб.
Аз го взех, а той продължи по пътя си.
С треперещи пръсти развих листа. Беше портретът, който ми бе нарисувал, но сега вече
оцветен. Изглеждаше още по-хубав от скицата. Аз изглеждах по-хубава. Уверена, силна,
красива.
Картината се размаза, защото очите ми се напълниха със сълзи. Бързо я навих отново, за
да не се повреди. Направих няколко крачки след него и го повиках. Виждах фигурата му в
далечината, той продължи да се отдалечава и аз знаех, че ме чу, ала не спря.
17
Гледах как Саймън се отдалечава, после изтрих очи с ръкава си и се отправих към
светлините на къщата. Тъкмо излязох от гората, когато задната врата се отвори, светлината
се плисна в тъмния двор. После една тромава фигура препречи светлия правоъгълник.
– Не – прошепнах аз. – Не сега. Върни се обратно...
Вратата се затвори шумно и звукът прокънтя, когато Дерек прекоси двора, глух за всичко
наоколо.
Огледах се, като отчаяно дирех път за отстъпление, ала не видях такъв. Продължи напред
и се справи с Дерек, или се обърни и избягай при Саймън, и се оправи и с двамата.
Продължих напред.
– Къде е Саймън? – озъби се той.
По тялото ми се разля облекчение. Нямах вяра на гласа си, затова посочих назад към
гората.
– Той те е изоставил? Тук навън? Посред нощ?
– Изпусна нещо – измърморих аз, като се опитвах да го отмина. – Не е далеч.
Без да издаде нито звук, той застана пред мен и ми препречи пътя.
– Плачеш ли? – попита.
– Не. Аз... – Погледнах встрани. – Влезе ми прашинка в окото. По пътеката. Саймън е
натам.
Помъчих се да го отмина, ала той се наведе и се опита да ме погледне в лицето. Аз се
отдръпнах и той ме хвана за брадичката. Дръпнах се назад, потреперих от докосването му, а
сърцето ми щеше да изскочи.
Казах си, че Саймън греши. Не съм толкова тъпа, че да си падна по Дерек. Но напразно.
Сега, когато той бе тъй близо до мен, стомахът ми се свиваше по странен начин. Не беше от
страх. Напоследък не се боях от него.
– Плакала си – рече той с по-тих глас. После дъхът му спря, той изръмжа и отново се
озъби:
– Какво направи Саймън...? – Той силно разграничаваше думите една от друга, страните
му се зачервиха, сякаш самата мисъл, че Саймън може да е отговорен за нещо, го смущаваше.
– Какво стана? – попита.
– Нищо. Просто не ни провървя.
– Не ви провървя ли? – изрече бавно той, сякаш си превеждаше от чужд език. – Как така?
– Попитай Саймън.
– Питам теб. Какво си му направила?
Настръхнах. Но той имаше право. Бях направила нещо на Саймън. Бях го наранила. И за
какво? Някакъв глупав сблъсък за момче, което едва ме понасяше през повечето време? Това
ли бе момичето, което представлявах? Да предпочета нехранимайкото пред доброто момче?
– Провалих всичко. Отново. Сигурна съм, че си изумен. А сега, нека вляза...
Той не ме пусна.
– Какво направи, Клоуи?
Направих крачка встрани. И той направи крачка встрани.
– Харесваш го, нали? – попита.