– Да, харесвам го. Само че не...
– Не какво?
– Говори със Саймън. Той мисли, че...
– Какво мисли?
Крачка. Преграда.
– Какво мисли?
– Че има някой друг – изтърсих аз, преди да мога да се спра. Поех си дълбоко въздух и
потръпнах. – Мисли, че има друг.
– Кой?
Тъкмо щях да отвърна: „Не знам. Някое момче от училище, предполагам“. Ала
изражението на Дерек сочеше, че вече знае отговора. Изразът на лицето му... Беше ми
унизително преди, когато Саймън ме обвиняваше, че харесвам Дерек, ала това бе нищо в
сравнение с усещането ми сега, щом зърнах израза на Дерек. Показваше не просто изненада,
а изумление. Изумление и ужас.
– Аз ли? – каза той. – Саймън е казал, че двамата с теб сме...
– Не, не това. Той знае, че не сме...
– Добре. Какво си мисли тогава?
– Че те харесвам.
И отново думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги спра. Но този път не ми
пукаше. Бях се унизила докрай и сега се чувствах изпразнена и посрамена. Исках само той да
се махне от пътя ми и ако ще избяга от ужас, като му го кажа, още по-добре.
Ала той не избяга. Само се вторачи в мен и това беше още по-лошо. Чувствах се като най-
голямата нещастница в училище, която признава на най-страхотното момче, че го харесва.
Той стоеше със зинала уста, сякаш не бе чул думите ми правилно.
– Но аз не те харесвам – бързо изрекох. Думите излязоха с лекота от устата ми, защото в
момента изразяваха чистата истина. – Не те харесвам – повторих аз, докато той просто
продължаваше да се взира в мен.
– По-добре недей. – Гласът му бе като грохот и когато най-после се успокои, той се
начумери. – По-добре недей, Клоуи, защото Саймън те харесва.
– Знам.
– Откакто навърши дванайсет, Саймън винаги е имал момичета, които му се обаждаха
всеки ден. Преследваха го в училище. Дори разговаряха с мен в опитите си да достигнат до
него. Хубави момичета. Популярни момичета.
– Значи, трябва да съм благодарна, че момче като него ми е хвърлило око, така ли?
– Разбира се, че не. Не исках да кажа...
– О, знам какво искаше да кажеш. Че трябва да се смятам за щастливка, че случайно съм
била наоколо, когато е правил избора си, защото иначе никога нямаше да имам тази
възможност.
– Това не е... никога не съм казвал...
– Както и да е.
Аз се завъртях и тръгнах обратно. Той ме спря.
– Саймън те харесва, Клоуи. Да, излизал е с много момичета. Но теб те харесва, наистина.
А аз си мислех, че и ти му отвръщаш със същото.
– Харесвам го. Но не така... предполагам по друг начин.
– Тогава не е трябвало да го караш да си мисли, че е така.
– Според теб съм се преструвала? С каква цел? Да го огорча? Защото животът ми е доста
скучен, така че защо да не подразня малко хубавото момче, да му дам надежди, после да му
се присмея и да се измъкна? Откъде можех да знам какво чувствам, преди да излезем и...? –
Замълчах. Не можех да спечеля тази битка. Каквото и да кажех, все щях да си остана злата
кучка, наранила брат му.
Обърнах се и започвах да се разхождам покрай гората.
– Къде отиваш? – викна ми той.
– Не ме пускаш да вляза. Сигурна съм, че и Саймън не ме иска близо до себе си. Така че
отивам на среднощна разходка в гората.
– О, не, няма да ходиш. – И скочи пред мен. – Не може да се скиташ сама през нощта. Не е
безопасно.
Вдигнах поглед към него. Зелените му очи блестяха в мрака и отразяваха лунната светлина
като котешко око. Вече не се чумереше. Пренебрежението му също бе изчезнало и на негово
място се бе настанила тревогата, от която устните му се свиха, а очите му помръкнаха; а като
зърнах тази бърза промяна у него, поисках да...
Нямах представа какво искам да направя. Да го ритна по пищяла би било чудесно
решение. За жалост, по-вероятно бе да избухна в сълзи, защото тук се коренеше целият
проблем – противоречието у Дерек, което тъй и не можех да си обясня, колкото и да се
мъчех.
За секунда той се държеше нахално, караше ме да се чувствам глупачка и безполезна твар.
В следващата ставаше такъв: грижовен, услужлив, притеснителен. Казвах си, че това е от
вълчите му инстинкти, че ще, не ще трябва да ме закриля, но когато бе такъв като сега –
сякаш ме е натоварил твърде много, за което съжалява... Този му израз говореше, че
наистина е загрижен за мен.
Обърнах се към гората и продължих да вървя.
– Ще внимавам. Тази нощ няма да вдигна нито един мъртвец. Връщай се, Дерек.
– Мислиш ли, че се тревожа само за това? Групата „Едисън“...