– Нне. Рразбира се, че не.
– Знаеш ли, трудно е да лъжеш убедително, когато заекваш, Клоуи. Значи, била е първата
ти целувка. Голяма работа. Аз се целунах за първи път едва миналата година и го накарах да
почака до третата среща. Не оставям момчетата да ме притискат за нещо, което не съм
готова да направя. Мислят си, че понеже съм популярна, трябва да им се отдавам. А аз не го
правя и до края на първата среща те го разбират. – Тя се облегна на леглото. – Значи, те
целуна и ти се стегна, а той помисли, че не си падаш по него. Случва се. Трябвало е да го
очаква – всички знаят колко си нестабилна.
Погледнах я сърдито.
– Ами да, така е било. Просто му кажи, че те е изненадал и този път ти го покани да
излезете. Опитай пак.
„Ами ако не искам да опитам пак?“
Събрах нещата си.
– Тази нощ ще си сама в стаята.
Тя седна в леглото.
– Какво?
– Отивам да спя в съседната стая. Просто... Не съм добра компания, наистина.
Видях, че думите ми нараниха самолюбието
. Ставах все по-добра и по-добра в тази
област. На вратата се спрях.
– Благодаря. За... всичко днес. Оценявам го.
Тя кимна и аз излязох.
Трябваше да остана при Тори.
Да съм сама означаваше да не правя нищо, а да се свия под завивките и да плача заради
ужасно неподредения си живот, а после да се презирам, задето съм потънала в
самосъжаление.
Бях провалила всичко. Не можех да контролирам способностите си дори когато бъдещето
ни зависеше от тях. Никой повече не каза и дума за освобождаване на Рей и леля Лорън, не
се чуваха и предложения как може да се открие бащата на момчетата. Щяхме да сме
късметлии, ако викането на духове в гробището не ни е превърнало в затворници.
Единствените хора, на които можех да разчитам, бяха Дерек, Саймън и Тори. След като
всички явно ми бяха простили за издънката в гробището, аз бях обидила Саймън, бях
наранила Дерек и бях отблъснала Тори от себе си.
Исках да се прибера у дома. Ако наистина ми стискаше, щях да си събера багажа и да си
тръгна, преди да влоша нещата още повече. Но дори това не можех да направя. Мразех,
мразех, мразех себе си за слабостта си. Не можех да правя нищо друго, освен да плача,
докато накрая не потънах, изтощена, в сън.
Събуди ме потропване на вратата. Присвих очи, за да видя часовника на нощното шкафче,
и тогава се сетих, че се бях преместила в друга стая.
– Клоуи? Аз съм – и след пауза додаде, – Дерек – сякаш можех да взема дълбокото му
боботене за нечий друг глас, сякаш можех да сбъркам онази мъничка част от мен, която като
нетърпеливо пале подскачаше и ми казваше: „Това е той. Бързо! Отиди да видиш какво
иска“.
Господи, как съм могла да бъда толкова сляпа? Та то бе съвършено очевидно.
Тъжно и покъртително.
Така ми се падаше заради поведението ми напоследък.
Отметнах завивките и затворих очи.
– Клоуи? – Дъските на пода изскърцаха. – Трябва да поговорим.
Не му отговорих.
Друго изскърцване, този път идваше от самата врата, аз се изопнах в леглото и той влезе.
– Хей! – казах аз. – Не можеш да...
– Извинявай – измънка той. – Просто...
Придвижи се на светлината на луната. Не го направи случайно. Той искаше да видя
трескавите му очи, настръхналата му кожа, мократа му от потта коса. Искаше да му кажа:
„О, Промяната е започнала“, да скоча от леглото и да го накарам да излезем навън, за да му
помогна да я преодолее, както бях направила последните два пъти.
Погледнах го и отново си легнах.
Той пристъпи напред.
– Клоуи...
– Какво?
– Пак... Пак започва.
– Виждам.
Седнах в леглото, измъкнах краката си от завивките и станах. Той с облекчение въздъхна.
Отидох до прозореца.
– Ще вървиш надолу по пътеката десетина метра и вляво ще видиш поляна. Мястото ще ти
е удобно.
Паническа искра припламна в очите му. След държането му към мен днес, трябваше да му
кажа: „Добре“. Но не го направих. Не можах. Отне ми всички сили само да допълзя обратно
до леглото си.
– Клоуи...
– Какво?
Той започна да се дръгне по ръката. Дръгнеше се яр остно, докато кожата му не стана на
мехури и мускулите му не се сгърчиха. Той ме погледна и погледът в очите му бе тъй
нещастен, че трябваше да стисна челюсти, за да не кажа: „Добре, ще дойда с теб“.
– Какво? – попитах вместо това.
– Аз... – Той преглътна. Облиза устните си. Опита отново. – Аз...
Беше му трудно дори да помоли да го придружа. Никога не го бе правил преди.