– Аз... имам нужда от... – И отново преглътна. – Искам... Ще дойдеш ли с мен?
Вдигнах поглед към него.
– Как изобщо можеш да ме молиш за това? Колко пъти се заяде с мен днес? Накара ме да
почувствам как всичко наоколо се проваля, и то по моя вина.
Той ококори очи – истински се изненада.
– Не съм си го и помислял. – Той изтри потните си длани. – Ако съм те обидил...
– Как няма да ме обидиш? Тази сутрин след гробището имах нужда от помощта ти. От
съвета ти. Но ти ме накара да се чувствам още по-зле, което, повярвай, не бе никак лесно. А
вечерта със Саймън се държа така, сякаш за всичко съм виновна аз дори като видя колко съм
разстроена и колко зле се чувствам. – Поех си дълбоко дъх. – След случката на спирката за
камиони, след пътуването ни обратно... помислих, че сме станали приятели.
– Така е.
– Не. – Погледнах го в очите. – Очевидно не сме.
Изражението на лицето му, объркано и нещастно, ме накара да се чувствам ужасно, което
само ме вбеси още повече. Той нямаше никакво право да влиза тук и да оч аква да му
помогна, а после да ме кара да се чувствам виновна, задето му отказвам.
– Клоуи, моля те. – И потърка ръка в гърлото си. Вените и сухожилията му пулсираха. По
челото му избиха капчици пот. – Този път настъпва по-бързо.
– Тогава е време да тръгваш.
– Аз нн... Аз не... – Той тежко преглътна и ме погледна с трескавите си очи, които сякаш
горяха. – Моля те.
Не молбата му ме трогна. А абсолютната паника в очите му. Той бе ужас èн от Промяната,
от това, че не знаеше дали ще може да я завърши, дали генетичната модификация не му е
направила нещо, което да му причинява такива страдания при Промяната и да го накара да
се провали пред самия ѝ край.
Всъщност никога не го е изричал, а и аз вероятно преувеличавам, ала не можех да го пусна
да се справя сам. Грабнах якето и кецовете си.
– Благодаря т... – започна той.
Аз го отминах и отидох до вратата.
– Да тръгваме.
19
Движехме се в сенчестата част на двора, в случай че някой случайно погледне навън и ни
види да тръгваме към гората. Щом стигнахме до пътеката, Дерек застана до мен, като
крадешком ме поглеждаше с онзи обезсърчен вид, който ме вбесяваше, тъй като не желаех да
се чувствам виновна, а той ми вменяваше вина.
Исках да отстраня това усещане и отново да се чувствам нормален човек. Ала щом той ме
погледна, аз си спомних за другото му изражение, онова, което ме ужаси, щом разбра, че
Саймън мисли, че харесвам Дерек, и това сложи край на импулсивното ми желание да се
сдобря с него.
– Искаше да си поговорим за случилото се в гробището – каза накрая той.
Не му отговорих.
– Трябва да поговорим – настоя той.
Поклатих глава.
Тръгнахме по пътеката. Опитах се да изостана зад него и да го оставя да води, тъй като
виждаше добре в мрака, ала той остана до мен.
– За онзи ден, когато ти се развиках, задето призоваваше духовете без медальона си... –
започна той.
– Всичко е наред.
– Да, но... Исках само да кажа, че да се опиташ да го направиш без него е добра идея.
Трябва да опитаме...
Обърнах се към него.
– Не го прави, Дерек.
– Какво да не правя?
– Идвам с теб, за да ти помогна, докато се извършва Промяната ти, и ти се чувстваш
задължен към мен.
Той се почеса жестоко по ръката.
– Аз не...
– Напротив. А сега да намерим подходящо място, за да не започнеш Промяната по средата
на пътеката.
Той продължаваше да се дръгне, кръвта се стичаше на струйки по ръката му.
– Просто искам да...
Хванах ръката му.
– Разкървави се целият.
Той наведе очи, като се стараеше да фокусира погледа си.
– О!
– Хайде! – Аз излязох от пътеката и се отправих към поляната, която бях видяла преди.
– Чух какво е казал Андрю тази сутрин – каза той. – За мен.
– Подозирах, че си чул – отвърнах аз по-тихо, отколкото възнамерявах, после се прокашлях
и се опитах отново да открия гнева в себе си.
– В думите му има логика. Аз не съм...
– Ти си наред. Идиотът е Андрю – озъбих се аз. Страхотно. Открих гнева и го зафучих в
погрешна посока. – Той греши, разбра ли? Знаеш го. Да забравим за това.
– Когато избухнах по повод на гробището, аз... нямах това предвид. Разстроен съм и...
– Моля те – казах и се извъртях към него. – Престани, става ли?
И той престана за около пет крачки време.
– Бях разстроен от ситуацията. Затворен съм тук. Промяната наближаваше и ставаше още