встрани, щом мръдна настрана, аз го карам да си мисли, че съм ужасена и отвратена, а това
влошава обстановката още повече.
Не бях нито ужасена, нито отвратена. Онова, което виждах, не бе някакъв непознат тип,
който драйфа и гротескно се гърчи. Виждах Дерек в мъчителна агония, уплашен до мозъка
на костите.
Само като видях първия му спазъм, и последната капчица гняв се стопи в мен. Гневът ми
щеше да почака.
Коленичих до него, разтривах раменете му, успокоявах го, че всичко ще е наред, че ще се
оправи, само да не спира, да продължава.
Накрая той престана да повръща и остана превит на две с клюмнала глава, провиснала
коса, скриваща лицето му, а тялото му бе покрито с къса черна козина, раменните му
мускули увиснаха, ръцете и краката му се изопнаха, извитите нокти на пръстите му бяха до
половината зарити в пръстта. Той се задъхваше, дишаше дълбоко и на пресекулки.
– Крайната цел е близо – казах. – Този път става по-бързо.
Вярно или не, нямаше никакво значение, щом той го прие с кимане на глава и леко
облекчение.
Друг спазъм. Тялото му направи едно вълнообразно движение, после още едно. Краката и
ръцете му се променяха, изтъняваха и се скъсяваха, дланите и стъпалата му – също. Косата
на главата му се оттегли назад, а козината по тялото му се удължи и от четина се превърна в
гъста козина. Колкото до лицето му – и то се Променяше, ала той го бе обърнал настрана.
Тялото му продължаваше да се свива в спазми, но накрая спря и се изви нагоре, а той си
пое дъх. Аз потърках гърба му и той се облегна на мен. Усещах подскачането на мускулите
му, той сякаш едва се държеше на четири крака. Приближих се, като го оставих да си почива
върху мен, опрях глава на рамото му и усетих силното и бързо биене на сърцето му, докато
треперенето постепенно намаля.
– Вече си досами целта. Продължавай. Този път трябва да свършиш. Само...
Той се напрегна. После гърбът му се изви, като ме блъсна от едната страна. Тялото му се
вкочани, главата му все още висеше, гърбът му се извисяваше все повече и повече, сякаш
някой го избутваше нагоре, главата му потъваше все по-ниско, а черната му козина лъщеше
на лунната светлина.
Костите му изпращяха. Дерек нададе дълбоко стенание, което ме накара да се притисна
още по-плътно до него, да търкам гърба му и да го успокоявам, че всичко ще е наред. После
едно последно потреперване и готово. Той повдигна глава, обърна се да ме погледне и аз
видях пред себе си истински вълк.
20
Последния път, когато се бе опитал да се Промени, Дерек ме закле да обещая да се оттегля
на безопасно място, щом краят приближи. Сега, когато видях вълка пред себе си, оловната
тежест от плещите ми падна малко по-надолу и се настани в стомаха, което ми говореше, че
е трябвало да послушам съвета му. Но когато погледите ни се срещнаха, страхът ми тутакси
се изпари. Взирах се в огромен черен вълк, ала в зелените му очи все още виждах Дерек.
Той се помъчи да направи крачка, но краката му се плъзнаха, той шумно падна на земята и
сякаш я разтърси. Допълзях до него; Дерек си лежеше със затворени очи, с повдигнат хълбок
и люшкащ се извън устата му език.
– Добре ли си?
Той отвори очи и непохватно раздвижи муцуна, сякаш се канеше да кимне, после зениците
му се търкулнаха нагоре и той отново затвори очи.
Беше добре, но бе изтощен от умора, също като предишния път, когато бе твърде уморен и
легна да спи с дрехите си. Изправих се и се запътих към пътеката, тъй като исках да го
оставя на спокойствие. Бях направила само две крачки, когато той изпръхтя. Обърнах се и го
видях да лежи по корем, готов да се хвърли напред. Муцуната му потрепери, с което ми
казваше да се върна при него.
– Помислих си, че ще искаш да ...
Той ме прекъсна със сумтене. На вълка му е трудно да се чумери, ала успя да докара
намръщения поглед в очите си.
Извадих сгъваемото ножче от джоба на якето си.
– Няма страшно. Въоръжена съм.
Пръхтене. „Не ми пука.“ Раздвижване на главата. „Върни се тук.“
Аз се поколебах и той изръмжа.
– Е, добре си разучил ръмженето. Сигурно през последните години доста си се
упражнявал.
Той понечи да се изправи на треперещите си крака.
– Добре, ще се върна. Просто не исках да ти се пречкам.
Сумтене. „Не ми се пречкаш.“ Поне така си мислех, че казва.
– Нали ме разбираш? – попитах аз, когато се обърнах да седна върху захвърления му на