земята суитчър. – Схващаш какво говоря.
Той се опита да кимне с глава и изръмжа, когато видя колко бе непохватен.
– Не е лесно, като не можеш да говориш, нали? – ухилих се аз. – Е, не ти е лесно. Може и
да свикна с това.
Той възропта, ала в очите му видях облекчение, сякаш се радваше да ме види усмихната.
– Права съм, нали? Това си пак ти, но във вълча кожа.
Той изпръхтя.
– Нямаш внезапен неконтролируем порив да се нахвърлиш върху някого и да го убиеш.
Той подбели очи.
– Нали тъкмо ти се притесняваше за това? – Направих кратка пауза. – Нима ти ухая на
вечеря?
Тук той ме погледна яростно.
– Удовлетворявам всички условия.
Той нададе гъгниво ръмжане, сякаш се давеше, и седна, като наведе глава до предните си
лапи и се взря в мен. Помъчих се да се настаня удобно, но земята под суитчъра му бе
леденостудена, а аз бях само по пижама, с тънко яке и гуменки.
Като ме видя как зъзна, той протегна предната си лапа към суитчъра, закачи нокът за ръба
му и изръмжа, щом разбра, че не може да го хване като с ръка.
– Поради липсата на отсрещен пръст ще трябва доста да се упражняваш, а?
Той поклати муцуна, за да ме накара да се приближа още до него. Когато се престорих, че
не разбирам, изви тяло и внимателно пое канта на суитчъра между зъбите си, а устните му се
сгърчиха от възмущение, докато го дърпаше.
– Разбрах, разбрах, просто се стараех да не те задушавам с близостта си.
Това не беше единствената причина, поради която с неудобство се настанявах твърде
удобно до него сега, ала той само ръмжеше, като отново се опитваше да ми каже, че така е
добре. Преместих се по-близо до него. Той промени позата си, като с торса си ме
предпазваше от вятъра, а тялото му продължаваше да излъчва остатъчна топлина от
Промяната, сякаш гореше пещ.
Той изръмжа.
– Да, така е по-добре. Благодаря. А сега си почини.
Нямах представа какво ще стане. Съмнявах се, че Дерек знае. Той се бе съсредоточил в
това да премине успешно през Промяната. Онова, което знаех, бе, че това е само половината
от процеса. Той трябваше да се Промени в обратна посока, а за това имаше нужда от време и
от почивка.
А как щеше да се осъществи? Дали трябваше да почака, докато тялото му е готово, както
направи преди превръщането си във вълк? Колко време щеше да отнеме? Часове? Дни?
Усетила втренчения му поглед върху себе си, аз се насилих да се усмихна и да престана да
мисля за неволите си. Всичко ще бъде наред. Той ще успее да се Промени. Това бе най-
важното.
Щом се отпуснах, той се премести по-близо до мен, козината му милваше ръката ми.
Нерешително я докоснах и усетих грубия горен пласт, както и меката козина под него. Той
се облегна върху ръката ми, сякаш ми казваше, че така е добре, и аз зарових пръсти в
козината му, а кожата му бе тъй гореща от Промяната, че имах усещането, че докосвам
радиатор. Допирът на студените ми пръсти сигурно му е бил също приятен, защото затвори
очи и зае такава поза, че се облегнах на него. Само след няколко минути той заспа.
Затворих очи, за да си почина за миг, но като ги отворих, разбрах, че се събуждам от сън,
свита на хълбок, Дерек ми беше за възглавница. Скочих. Той вдигна поглед към мен.
– Изззвиняявай, не исках да...
Той ме прекъсна с ръмжане, с което отхвърли извиненията ми, после ме блъсна по крака и
ме върна до себе си. Легнах за миг до него, като се наслаждавах на топлината му. Той се
озъби в прозявка, а кучешките му зъби бяха колкото палеца ми.
Накрая седнах.
– Е, очаквам да направиш нещо, вълчо. Да тръгнеш на лов може би.
Ръмжене, чийто тон казваше: „Не“.
– Да потичаш? Да се пораздвижиш.
Отново ръмжене, не тъй решително, звучащо повече като „Може би“.
Скочи на нестабилните си крака, все още не свикнал с променения център на тежестта си.
Предпазливо направи стъпка с предния си крак, после с другия, с едната задна лапа, после с
другата. Улови ритъма на стъпката, ала все още се движеше бавно и така обиколи поляната.
Изпръхтя и сякаш осъзнал главното, той се втурна в галоп, препъна се и заора с муцуната си
в шубрака.
Преглътнах смеха си, но не много успешно и той ме погледна сърдито.
– Забрави за тичането. Една хубава, свободна разходка ще е по-подходяща за скоростта,
която развиваш.
Той изсумтя и бързо се усмихна. А когато паднах, той нададе дрезгав кикот.
– И все пак не можеш да се опъваш дълго и да не поизхабиш малко от силите си, нали