в щата Ню Йорк няма диви вълци. Което означаваше, че имаме работа с върколак.
Лайъм и Рамон, двамината, които се опитаха да заловят Дерек онзи ден, бяха заявили, че
целият щат принадлежи на Глутницата, която ще преследва и унищожава всеки върколак,
преминаващ през нея. Очевидно не бяха толкова стриктни – Дерек бе живял цял живот тук.
Но дали са го намерили най-накрая?
Ако не Глутницата, тогава кой бе свирнал? Андрю им бе казал, че групата „Едисън“ не
наема върколаци. Нима грешеше? Ако се нуждаеха от някой, който да проследи изчезналите
им обекти, най-подходящ би бил копой върколак със свръхестествени способности.
Но в момента това нямаше никакво значение. Дерек знаеше кой е подсвирнал; и дори да
не можеше да ми каже, по действията му разбирах, че сме в беда и единствената ни надежда
беше да избягаме от нея.
– Ей там има поток – посочих с ръка аз. – Ако това е върколак, който искаме да изгуби
следите ни, водата ще ни бъде от помощ, нали?
Той отговори, като възви натам.
Потокът не бе по-голяма от дъждовен ручей, но бе напълно достатъчен да отмие
миризмата от следите ни. Докато го прекосявахме, той слизаше все по-дълбоко в земята, а
бреговете от двете ни страни се вдигаха нагоре като малки канари. Ако продължавахме,
можеше и да се озовем в капан.
Дерек вървеше отпред, като лазеше по брега на потока, а аз го следвах, прогизналите ми
гуменки се пързаляха в калта и аз се хващах за корените на дърветата, за да се подема и се
задържа на повърхността. Движех се колкото е възможно по-тихо, защото знаех, че всеки
върколак притежава острия слух на Дерек.
Изтичахме по протежение на дигата и стигнахме до гъста гора. Дерек ме подкара към
поляната в средата. Той легна в центъра с изпънати напред предни крака, с увиснала опашка
и клюмнала глава. Опитваше се да осъществи обратната Промяна – да се превърне отново в
човек. След няколко минути напрягане и ръмжене, той се предаде.
– Не можем да останем тук – казах аз. – Ако това е върколак...
Той потвърди думите ми със сумтене.
– Накрая ще открие следите ни. Гората не е толкова голяма.
Още веднъж сумтене. „Знам.“
– Мисля, че този път води към къщата.
Той поклати глава и посочи с муцуната си малко поналяво.
– Ясно. Добре – отвърнах аз. – Значи трябва само да...
Той отново се вцепени, вдигна нос нагоре, насочи уши напред. Седнах до него. Той
продължаваше да души, дълбоко в гърлото му се появи ръмжене, сякаш бе доловил миризма,
която нямаше да долови пак. Най-после той ме побутна с нос към края на поляната, което аз
възприех като „Бягай!“, ала щом се втурнах напред, той ме улови за якето със зъби.
– Да се движа по-бавно ли? – прошепнах аз. – И тихо?
Сумтене. „Да.“
Леко се изправи пред мен и направи една стъпка. После още една. Облак забули луната и
гората стана черна. Спряхме. Отдясно изпука клонка. Дерек се извъртя толкова бързо, че се
удари в мен, блъсна ме назад и аз се препънах, и понеже не се движех достатъчно бързо, той
ми се озъби.
Щом се върнах на поляната, в края
различих продълговата сянка. Когато изпука още
една клонка, Дерек ме удари отзад по краката, задърпа ме и ме забута към отсрещната
страна на поляната, където ме мушна в гъстия храсталак.
– Не мога... – прошепнах аз.
Той се озъби и изръмжа. „Напротив, можеш.“
Застанах на четири крака и се напъхах в храстите, като с ръце си разчиствах пътя. Само
след няколко стъпки се ударих в някакво дърво. От двете ми страни имаше гъсти шубраци.
Извърнах се, за да кажа на Дерек, че не мога да продължа, ала той стоеше в самия край на
скривалището ми и криеше входа му с тялото си.
Облакът отмина и на пътеката се появи някаква фигура. Беше вълк, черен като Дерек. Той
сякаш се търкаляше към нас, тих като мъглата, като бавно, но сигурно се носеше в наша
посока.
Най-подир облаците се отдръпнаха от луната, ала вълкът продължаваше да е черен като
нощта от носа до очите. Забелязах бледи ивици от едната му страна. Присвих очи и видях, че
бяха ивици, непокрити с козина, а оголената му кожа беше розова и нагърчена от белези,
получени съвсем наскоро. Бях видяла същите белези преди няколко дни.
– Рамон – прошепнах.
Дерек изръмжа, козината му настръхна, той размаха опашка и зъбите му блеснаха. Но
другият вълк продължаваше да се приближава към нас безжалостно и неумолимо. Най-после
Дерек изрева и му се нахвърли.
Рамон се спря. Не отстъпи. Дори не изръмжа. Не помръдваше от мястото си дори когато