белезите им. Ако можех да...
Белезите.
Наведох се надолу, доколкото можах.
– Дерек! Отстрани! Където са белезите му...
Мъчех се да му обясня защо, без да изоставям плана за Рамон, но нямаше нужда да изрека
дори една дума. Дерек се изви и натисна Рамон отстрани. Тъй като там липсваше козина,
която да го предпазва, зъбите на Дерек потънаха лесно в плътта. Рамон нададе вой. Дерек
дръпна глава назад, като откъсна голямо парче от хълбока на Рамон.
Бликна кръв. Дерек отскочи назад и пусна парчето плът на земята. Рамон се изправи, ала
задният му крак несигурно се замяташе на една страна. Дерек заобиколи Рамон и отново го
захапа по хълбока.
Рамон изрева от болка и ярост, извъртя се и се освободи от захапката на Дерек. Кръв се
плискаше наоколо, когато той бързо се завъртя и захапа Дерек за тила. Те се търкулнаха по
земята, Дерек се мяташе върху него с извадени нокти и един от ноктите му одраска открития
хълбок на Рамон. Рамон изскимтя и Дерек се освободи. Той се спусна заднешком към брега
на потока. От дигата до водата имаше поне 40–50 метра и аз извиках, за да го предупредя,
ала той продължаваше да върви заднешком нататък.
Рамон му се изсмя, козината му настръхна и той се озъби. Прекъсна го нечие подсвирване.
Лайъм. Рамон прекъсна атаката, вдигна глава и започна да вие. Дерек му се нахвърли. Воят
на Рамон секна и той отхвърли Дерек от себе си, после продължи да напредва към него, като
го отблъскваше към...
– Дерек, канарата!
Този път той вдигна очи нагоре и срещна погледа ми. Ала не спря, продължи да се движи,
преплел отново поглед с този на Рамон.
В последната секунда Дерек изви наляво, заобиколи Рамон и го удари в ранения хълбок.
Рамон загуби равновесие. Дерек скочи върху него Зъбите му потънаха в разкъсаната му плът.
Рамон нададе призрачен агонизиращ вой.
Рамон успя да се изправи, гърбът му се опря в скалата. Дерек му се нахвърли. Рамон
отстъпи назад. В последния миг зърна бездната под себе си и започна да се измъква встрани,
ала Дерек го блъсна с глава в разкъсаната плът на хълбока и го запрати надолу към водата.
Слязох и изтичах към Дерек, спрях се отгоре на брега и погледнах към Рамон, който бе все
още в съзнание, мяташе се в опитите си да се изправи, а предният му крак се бе изкривил
под странен ъгъл.
Подсвиркването проехтя отново. Дерек рязко се обърна, като се блъсна в краката ми, след
което ме бодна с носа си, за да се раздвижа.
– Лайъм ли е? – попитах аз.
Той наведе муцуна, сякаш ми кимна утвърдително.
Не преставах да се удивлявам как така Лайъм се появи в човешкия си вид. Той все още
представляваше огромна заплаха. Единственото предимство бе, че ако не е вълк, той ще
надушва следите ни по-бавно.
– Дойде откъм къщата – прошепнах аз, докато тичахме. – Трябва да се отправим към
шосето. Знаеш ли къде е...?
Отговори ми с действие – запрепуска покрай мен. Тичаше известно време, но аз изоставах.
Притича, за да ме предпази откъм гърба.
– Съжалявам – прошепнах. – Не виждам и все се препъвам...
Той изръмжа и ме прекъсна. „Знам. Продължавай напред.“
Минах пред него и оставих Дерек да ме побутва отзад по краката всеки път, щом се
отклоня от пътя. Най-после зърнах светлини през дърветата. Дерек ме бутна нататък и...
– Вдигате адски шум, нали, непослушни палета – проехтя през гората провлаченият
тексаският изговор на Лайъм.
Дерек ме блъсна. Аз паднах на земята и забих нос в калта. Помъчих се да стана, ала Дерек
бе застанал над мен. Прокарах език по зъбите си, за да видя дали не съм изгубила някой.
Дерек доволно ме мушна отзад по врата. Бях готова да приема това като извинение,
независимо дали наистина бе извинение, или не.
– Излезте, излезте, където и да сте – пропя Лайъм.
Дерек ме напъха в храсталака, а той бе толкова малък, че трябваше да се допрем плътно
един до друг, като в резултат устата ми се напълни с козина. Опитах се да му отстъпя повече
място, той ми се озъби да мирувам. Седнах, а той се притисна до мен, напъха останалата
част от тялото си в храсталака и практически се настани в скута ми.
Вдигна глава да надуши миризмата по вятъра. Той духаше от същата посока, откъдето
идваше и гласът, което означаваше, че Лайъм не можеше да ни надуши.
Затворих очи, за да чувам по-добре. Чувах лудото биене на сърцето на Дерек. Сигурно и
моето биеше толкова бързо, защото той ме смушка в ръката да отворя очи; когато го
погледнах, неговите бяха потъмнели от тревога.