– Добре съм – прошепнах.
Той се премести, като се мъчеше да освободи краката ми от тежестта си. Докато се
движеше, ръката ми се опря в кичур влажна козина. Отдръпнах се и видях, че пръстите ми
лепнеха от кръв.
– Ти си...
Той ме прекъсна с ръмжене. „Добре съм. А сега, шшшшт.“
Опитах се да видя колко тежко е ранен, ала той отново се раздвижи, като този път ме
притисна надолу.
Седяхме и мълчаливо се ослушвахме. Той въртеше уши, които от време на време трепваха,
сякаш е доловил шум. Но вместо да се напрегне, той започна да се отпуска.
– Тръгва ли си? – попитах шепнешком аз.
Той кимна с глава.
Настаних се по-удобно. Беше трудно да се боиш за живота си, когато в скута ти има
стокилограмов вълк. Но бе странно успокояващо. Аз премигвах, за да не заспя, стоплена от
тялото му, свита между меката му козина и биенето на сърцето му.
– Отиде ли си? – прошепнах аз.
Дерек поклати глава.
– Колко време ще останем тук...?
Дерек се наежи. Взрях се в тъмнината навън, но щом погледнах Дерек, видях, че не души
във въздуха. Главата му бе наведена. Очите му бяха широко отворени, а той бе съвършено
неподвижен.
После го усетих. Мускулите му потрепваха.
– Обратната Промяна започна – прошепнах.
Той изръмжа, настръхна, а очите му излъчваха тревога.
– Няма проблеми. Винаги има известна пауза след първия сигнал, нали така? Ще имаме
време да се върнем в къщата. Промяната може да стане и там...
Той се сви в конвулсия, предните му крака се изпънаха. Падна на една страна и четирите
му крака се вцепениха, главата му се стрелна назад, очите му диво се въртяха.
– Всичко е наред. Всъщност е по-добре. Нека стане така.
Не че имаше друг избор. Изпълзях отгоре и се отдалечих от блуждаещите му нокти. Седнах
зад него и започнах да разтривам раменете му, като му говорех, че се справя добре, че всичко
е наред.
Главата му увисна, после се стрелна нагоре, а костите му изпукаха. Той изскимтя,
скимтенето му завърши с ръмжене, докато в същото време се стараеше да бъде тих, ала
конвулсиите зачестиха и с всеки спазъм той издаваше някакво циврене и когато най-после
спря, всичко около нас се смълча. Но аз знаех, че Лайъм го бе чул.
Облегнах се върху Дерек, зашепнах му успокояващо с надеждата да го предпазя от
евентуална паника, която Лайъм би могъл да предизвика. Но много скоро Дерек стрелна
глава нагоре и аз разбрах, че Лайъм идва.
Дерек бе вече навлязъл в Промяната, муцуната му се скъсяваше, ушите му се преместиха
встрани, козината му се оттегляше и на нейно място израстваше коса. Наведох се до ухото
му.
– Продължавай, става ли? Аз ще се погрижа за останалото.
Той се наежи и издаде звук, с който изразяваше своето несъгласие. Изправих се. Той се
опита да направи същото, ала нов спазъм го повали на земята.
– Ще се оправя – казах и извадих ножчето си. – Няма да правя глупости. Ти си съвсем към
края. Ще отвлека вниманието му, докато се промениш изцяло.
– Не – гласът му бе гърлен, променен.
Обърнах се, за да тръгна. Той ме сграбчи за крака, ала пръстите му бяха все още
непохватни и аз лесно се отскубнах. Избягах от храсталака, без да се обръщам назад.
22
Побягнах, за да се отдалеча от Дерек колкото е възможно повече. Накрая зърнах силуета
на висок и слаб мъж със светла коса да накуцва през гората с пръчка в ръка. Лайъм.
Куцукането обясняваше защо не е във вълчи образ. Ако Промяната ставаше тъй болезнено,
както изглеждаше, можех само да си представям колко лошо би било, ако при това си и
ранен. Раните доказваха също, че има и сметки за уреждане. С мен.
Поех си дълбоко въздух и се опитах да успокоя препускащото си сърце. Не успях. Много
лошо. Не можех да го оставя да се приближи на такова разстояние, че да види или чуе как
Дерек се Променя.
Притичах до него толкова близо, колкото посмях, и се спрях на пътя му. Той също спря и
се усмихна.
– Здрасти, момиченце – провлече. – Надуших те.
– Как ти е кракът?
Хиленето му стана не толкова дружелюбно, приличаше повече на зъбене, отколкото на
усмивка.
– Боли, та се пука.
– Съжалявам.
– Обзалагам се, че съжаляваш.
Той пристъпи по-близо до мен. Аз направих крачка назад.
– Не се тревожи – каза той. – Прощавам ти за крака. Харесва ми, когато момиченцата имат
дух. – Погледът му ме накара да потръпна. – Прави ги по-забавни. Е, къде е онзи бивол,
гаджето ти? – повиши глас той. – Той е едно страхливо и смешно пале, което изпраща