И млъкна, като видя, че вече го правя. Стъпих на равната част, олюлях се на първата
стъпка и усетих, че коленете ми всеки миг ще се подкосят. Дерек ме сграбчи за ръката –
онази, по която нямаше шевове и превръзки, нито бе ожулена от куршум – и аз бавно се
сниших.
– Аз... аз мислех да седна за минутка – рекох, а гласът ми трепереше повече, отколкото ми
се щеше.
Дерек се настани до мен – отново се бе облякъл. Усетих несигурния му поглед върху себе
си.
– Аз... ще се оправя. Дай ми една минутка. Седнали тук, ние сме в безопасност, нали?
– Да, наклонът е едва двайсет и пет градуса, така че... – и като видя изражението на
лицето ми, додаде:
– Безопасно е.
Мъглата се вдигаше; във всички посоки в далечината се виждаха дървета и един кален път,
който лъкатушеше през тях и водеше до къщата.
– Срещнах дух – казах най-после аз.
– Да, така и предположих.
– Аз... знаех, че не биваше да го последвам, но... – Направих пауза, защото още треперех и
не бях готова да му обясня подробно случилото се. – Спрях пред вратата на стаята ти с
надеждата да ме чуеш. Чу ли ме?
– Така изглежда. Бях изпаднал в полудрямка. Стреснах се объркан, тъй че ми трябваше
известно време, докато дойда. Сякаш ме разтрисаше.
Едва сега забелязах настръхналата му кожа и светещите му очи.
– Нима ти... – започнах.
– Няма да се Променям. Поне за известно време. Знам какво изпитвам в момента и имам
много начини да го избегна. Ще стане някой друг път.
– Обзалагам се, че тогава ще се Промениш напълно – отвърнах аз.
– Може би – каза той, но тонът му подсказваше, че много се съмнява.
Докато си седяхме на покрива, аз го погледнах крадешком. Въпреки че бе на шестнайсет,
Дерек беше повече от трийсет сантиметра по-висок от мен. С яко телосложение,
широкоплещест и мускулест, той бе скрил тялото си под широките дрехи, за да не смущава
хората.
Откакто бе започнал да се Променя, Майката Природа му бе придала някаква мекота.
Кожата му се избистряше. Тъмната му коса вече не изглеждаше мазна. Тя продължаваше да
виси над лицето му, но не чак толкова – съвсем като на човек, който не си е направил труда
да отиде на бръснар. Сякаш това е била последната мисъл, на която би обърнал внимание.
Опитах се да се отпусна и да се наслаждавам на премрежената от мъглата гледка, ала
Дерек се въртеше на мястото си и това ме разсейваше повече, отколкото ако се държеше
както обикновено и настояваше да разбере какво се бе случило.
– И така, появи се този дух – казах накрая аз. – Заяви, че бил от полудемоните Воло.
Владееше телекинеза, но в по-силна степен от д-р Давидоф. Вероятно е като Лиз. Подмами
ме тук, заключи вратата и започна да ме замерва с разни предмети.
Дерек ме погледна остро.
– Прогоних го.
– Това е добре, но въобще не е трябвало да тръгнеш след него, Клоуи.
Говореше със спокоен и разумен тон, което бе тъй нехарактерно за Дерек, че аз го гледах с
широко отворени очи и в главата ми пропълзя странна мисъл: това изобщо не е Дерек. Преди
да избягам от лабораторията на групата „Едисън“, бях видяла жена полудемон, която
държаха окована във вериги, за да са подсигурени с още един енергиен източник. Тя беше
обладана от някакъв дух. Дали и Дерек не бе обладан?
– Какво? – попита Дерек, като видя, че го гледам.
– Добре ли си?
– Да, само... – Той се потърка по тила, потръпна и раздвижи плещи. – Уморен съм.
Чувствам се изпразнен. До дъно. Стана ми твърде много... – Той затърси точната дума. – Да
съм тук. Да съм в безопасност. Все още се приспособявам.
Това бе напълно задоволително обяснение. Дни наред върколашката същност на Дерек бе
в действие: той не спеше и винаги беше на поста си. Сега, когато някой друг ни пазеше, той
сигурно се чувстваше странно. И все пак, да не ме скастри за безотговорното ми поведение
да последвам някакъв дух до покрива дотолкова не се връзваше с реакциите на Дерек, че бях
сигурна: тук има още нещо.
Попитах го какво го безпокои и той измърмори, че няма нищо. Облегнах се назад и тъкмо
се наканих да му разкажа повече за срещата си с духа, когато той изтърси:
– Тори. Разказът ѝ за начина, по който е избягала, не ме задоволи.
Когато снощи онези от групата „Едисън“ едва не ни докопаха, пипнаха Тори. А щом се
фокусираха отново в най-голямата за тях опасност – Дерек, – те оставиха при малката
вещица само един пазач. Тя го бе сковала с помощта на магия и бе избягала.
– Според теб са я оставили нарочно да избяга, така ли?