скрил Дерек. Всеки дъх пронизваше дробовете ми като нажежен до бяло нож.
„Направи нещо.“
Какво например? Бях безсилна. Аз...
Не, не бях безсилна. Имаше какво да направя. Мисълта за това накара злобата да се
надигне в мен, ала това бе нищо в сравнение с мисълта как Лайъм намира Дерек, преди
Дерек да е завършил Промяната си.
Трябваше да спечеля още време.
Затворих очи и се съсредоточих, като не обръщах внимание на предупредителните знаци.
Концентрирах всичко, което имах, в призоваването... и нищо не се случи. Уж генетично
подсилени способности, а като ти потрябват, никакви ги няма.
„Тогава ще се наложи да го извършиш по старомодния начин.“
Опитах се да вдигна някой дух. През мен премина остра болка и гората сякаш се наклони
на една страна, пак започна да ми се повръща. Стиснах зъби и допълзях до един клон, паднал
наблизо. Сключих пръсти около него, не се предадох на болката, а се повдигнах нагоре. Щом
се изправих на крака, налетях на Лайъм. Той се отстрани от пътя ми, ала аз успях да се
извъртя и да го цапна по бедрото на същото място, където го бях пробола само преди три
нощи.
Той изскимтя и се препъна. Ударих го още веднъж. Той падна. Докато падаше, протегна
ръка да ме улови, ала аз отстъпих назад с вдигната пръчка в ръка. Когато се опита да стане,
аз отново замахнах. Този път той улови пръчката и ме шибна по краката. Изпуснах се от
клона и полетях във въздуха. Строполих се на сантиметри от него и когато той се изви, за да
ме хване, аз се изтърколих настрана.
Успях да се изправя на крака. Той започна да се надига, после се спря и се загледа в нещо
зад гърба ми.
„Моля те, нека да е Дерек.“
Обърнах се и видях полуразложен заек да мята обезобразеното си тяло и да тича към мен.
Ушите му висяха на отделни кожени лентички. На мястото на носа си имаше кратер, устните
му ги нямаше, а големите му предни зъби стърчаха навън. Очите му бяха като сбръчкани
стафиди. Задната част на тялото му бе сплескана и усукана, задните му крака стърчаха от
едната му страна и той се влачеше напред по корем.
– Спри – изрекох аз с призрачно спокоен глас.
Заекът спря. Обърнах се към Лайъм. Той ме погледна, а лицето му се бе изкривило. Бавно
се изправи, като продължаваше да ме гледа.
– Напред – изкомандвах аз.
Заекът скочи към Лайъм. Той залитна назад.
Изправих се на крака. Заекът стоеше до мен и скърцаше със зъби.
Дадох му безмълвна команда да се приближи до Лайъм. Той се поколеба, люшна глава в
неговата посока и тръгна натам.
Лайъм се обърна. Сред дърветата в сянката на шубраците се движеше тъмна фигура.
Различавах само силуета – наострените уши, рунтавата опашка и продълговатата муцуна.
Нима Дерек се бе превърнал във вълк? Ала когато звярът изпълзя напред, видях, че той не
достигаше дори половината от размерите на Дерек.
Спря се под едно дърво, почти се скри от очите ми, виждах само зъбите му, дръпнатите му
назад устни, чувах вибриращото му ръмжене. Щом излезе на лунната светлина, очаквах да
видя някакъв ужасен вампир. Ала това бе най-обикновено, живо куче, вероятно дошло от
съседните къщи.
Кучето се приближаваше към Лайъм и продължаваше да ръмжи. Върколаците не се
смесваха с кучета – Дерек ми го беше казал.
Лайъм и кучето се взряха един в друг и всеки изръмжа по своя си начин. Кучето
продължаваше да се приближава към него.
– Чиба! Махай се!
Лайъм вдигна крак да го срита. После забеляза заека, който се влачеше покрай него. Хукна
назад. Внезапно шубраците зад него сякаш избухнаха – чупеха се клони, чуваха се писъци. Не
можех да видя какво става, но Лайъм изпусна една псувня и изскочи назад, като едва не
налетя на озъбеното куче.
Кучето му се нахвърли. Лайъм го ритна. Докато летеше във въздуха назад, лунната
светлина падна върху хълбока му и аз зърнах дупка, голяма колкото юмрука ми, в която се
гърчеха ларви на мухи.
Лайъм също я видя, изруга и се втурна назад. Кучето се хвърли след него. Лайъм отскочи
встрани.
– Спри! – изкомандвах аз.
Кучето спря. То стоеше с оголени зъби и пламтящи очи и настръхнало цялото, ръмжеше
срещу Лайъм.
Заекът подскочи към него. Той го срита и заекът полетя в шубраците, ала тутакси се
върна. С него дойде и още нещо, напомняше на гризач, по-точно скелетът му: то тракаше и
скърцаше с малките си зъбки.
– Спри! – изкомандвах аз.