Те спряха. Лайъм ме погледна.
– Да, мъртви са – отвърнах. – Да, аз ги командвам. А ти не можеш да ги убиеш. Можеш да
опиташ, но няма да успееш.
– Е, тогава ще трябва да се бия с онази, която мога да убия.
Той се хвърли срещу мен.
Наредих на кучето да напада, ала мисълта ми ме напусна, като видях как Лайъм се спусна
насреща ми. Отскочих встрани. Той ме хвана за крачола на пижамата ми и го дръпна. Паднах
по очи, ритах и блъсках в опитите си да стана, ровех с пръсти в пръстта, счупих ноктите си.
Извъртях се, той изпусна крачола ми и ме хвана за стъпалото. Силно го ритнах и се втурнах
напред, като оставих гуменката си в ръката му.
Щом се изправих на крака, чух шум от плесница. Извъртях се и видях Дерек – в човешка
форма – върху гърба на Лайъм. Лайъм се друсна и отхвърли Дерек. Дерек го сграбчи и
двамата се затъркаляха по земята, като продължаваха да се бият.
Кучето препусна към тях. Наредих му да не се намесва и то се спря, като скимтеше и се
опъваше като зайчар на веригата си. Затворих очи и му дадох друга команда – да изостави
тялото си.
Продължих да освобождавам кучето и другите духове, като отчаяно се опитвах да не
обръщам внимание на охкането и пъхтенето на двамата биещи се. Когато отворих очи,
животните бяха изпопадали, а душите им бяха освободени.
Лайъм и Дерек се търкаляха на земята, вкопчени един в друг, ръцете на Лайъм в косата на
Дерек се опитваха да дръпнат главата му назад, ръцете на Дерек около врата на Лайъм и
никой не успяваше да улови здраво другия и да го отхвърли от себе си.
Измъкнах ножчето си и се втурнах напред. Натиснах копчето... и усетих как острието
потъна в дланта ми. Не му обърнах внимание. Ножчето падна в шубрака. Коленичих и
започнах да се ровя из храстите и да го търся.
Пукот като от счупване на клон. Скочих на крака. Дерек лежеше по гръб, Лайъм бе върху
него; ръцете на Дерек все още бяха около шията на противника. И двамата лежаха и не
помръдваха. Дерек се взираше в небето с широко отворени очи. Очите на Лайъм бяха също
широко отворени, ала не виждаха нищо, взорът му бе замръзнал при последния удар.
23
– Аз... аз не... – започна Дерек.
Той се измъкна изпод Лайъм. Осакатеното туловище на върколака се катурна на една
страна, главата му се изви на счупения му врат.
Дерек преглътна. Шумът отекна в тишината.
– Аз не... просто... Просто исках да го спра.
– Направил си го, без да искаш – тихо казах аз. – Но той искаше да те убие.
Дерек ме погледна, ала очите му не можеха да се фокусират.
– Щеше да те убие – повторих. – Щеше да убие и двама ни, ако се стигнеше дотам. Ти
може да не си искал, но той...
Не успях да завърша изречението си. Можех да му кажа, че светът е станал по-добър без
Лайъм, ала и двамата бяхме наясно, че не ставаше въпрос дали Лайъм зас лужаваше да умре,
или не, а дали Дерек заслужаваше вината заради нечие убийство. Не я заслужаваше.
– За теб тази битка не беше до смърт, докато за него бе точно такава.
Дерек кимна с глава и потърка тила си; потръпна, щом докосна одрасканото място.
– Добре ли си? – попитах го аз.
– Да, отървах се с няколко драскотини и охлузвания. Раните ми заздравяват бързо. Тук
сигурно ще ми е нужен някой и друг шев...
Той хвърли поглед към кървавата драскотина на хълбока си... и осъзна, че не носи никакви
дрехи върху себе си. Ще излъжа, ако кажа, че и аз не го бях забелязала. Беше съвсем
очевидно. Нямал е време да си потърси дрехите, преди да спре Лайъм.
За късмет, при настоящите обстоятелства, аз нямах време да се замисля върху факта, че не
е облечен. По време на схватката и сега, когато той се бе свил, не бях видяла нещо повече,
отколкото тогава, когато го зърнах по шорти. Ала това не го спаси от неудобството и той
дълбоко се изчерви.
Съблякох якето си и безмълвно му го подадох, а той го завърза около кръста си и
измърмори:
– Благодаря.
И после:
– Трябва да тръгваме.
Само че не тръгнахме. Потънахме в мълчание, Дерек бе приклекнал до тялото на Лайъм,
главата му бе клюмнала, косата висеше на лицето му, гърбът и ръцете му бяха покрити с
обилна пот. Той трепереше.
– Ще отида да ти взема дрехите – казах и се изправих.
Той ме стисна за лакътя.
– Рамон.
– Прав си.
Запримигах с очи, не виждах ясно – предполагам, че от преживяното. Поне единият от нас
трябваше да си задвижи мозъка, а Дерек изглеждаше недееспособен, не можеше да отлепи
поглед от мъжа, когото бе убил.