познавал. Андрю каза, че къщата била собственост на човека, основал групата „Едисън“ и
взел участие в експериментите. Ако има някаква връзка с това момче, мисля, че ще я
открием тъкмо тук.
– Можем да попитаме Андрю... – започна Саймън.
– Сами ще намерим отговорите – прекъсна го Дерек.
Двамата се изгледаха втренчено. След секунда Саймън избоботи нещо в смисъл, че нещата
се усложняват, ала спор нямаше. Ако Дерек искаше да се забавлява и да се прави на
детектив, добре. Скоро и без друго ще се махнем оттук, ще отидем да спасяваме онези, които
оставихме зад себе си, и ще ликвидираме групата „Едисън“... или поне се надявахме да го
сторим.
4
Не след дълго слязохме долу. Дерек се запъти право към кухнята, за да си вземе закуската.
Бяхме поспали само няколко часа, ала вече беше почти обедно време и стомахът му, както
можеше да се очаква, се бунтуваше.
Докато той си търсеше храна, двамата със Саймън оглеждахме нашия временен дом. Бях
прочела една книга за някакво момиче в огромно английско имение, в къщата имаше тайна
стая, която години наред никой не можеше да открие, тъй като вратата била прикрита с
гардероб. Спомням си, че ми бе станало смешно. Татко си имаше приятели, които
притежаваха наистина огромни къщи и въпреки това нямаше опасност да пропуснеш някоя
стая. Но на това място, при положение че притежаваш и малко въображение, всичко ми
ставаше ясно.
Къщата не беше просто голяма. Беше построена в странен ред. Сякаш архитектите бяха
плеснали стаите върху чертежа, без да си помислят как да ги свържат една с друга. Предната
част бе доста проста. Главният коридор обединяваше вратите, стълбите, кухнята, дневната
стая и трапезарията. После се извиваше и се разделяше на няколко задни коридорчета, от
които се влизаше в стаи, отвеждащи в други стаи. Повечето бяха наистина малки, не повече
от три квадратни метра. Напомняха на заешки клетки – малките стаи бяха разпръснати на
всички страни. Дори открихме отделно стълбище най-отзад, чиито стъпала сякаш не бяха
почиствани с години.
Щом Саймън отиде да провери дали Андрю се е събудил, аз се вмъкнах в кухнята, където
Дерек се бе вторачил в ръждясала консерва боб.
– Много ли си гладен? – попитах го аз.
– Скоро и това ще стане.
Той претърсваше кухнята, като отваряше шкаф след шкаф.
– Значи не искаш да попитам Андрю за онова момче? – казах. – Вярваш му, така ли?
– Със сигурност.
Той свали кутия с бисквити и я обърна с дъното нагоре, за да види срока на годност.
– Не звучи убедително – обадих се аз. – Ако сме тук с някого, на когото не се доверяваме...
– В момента единствените хора, на които наистина се доверявам, това са ти и Саймън.
Мисля, че Андрю не замисля нищо. Ако не мислех така, нямаше да сме тук. Но няма да го
попитам, не и ако можем сами да стигнем до отговорите.
Кимнах.
– Това е добре. Просто... Знам, че не искаш да преследваш Саймън, но... Ако се
притесняваш... – Страните ми горяха. – Не искам да кажа, че трябва непременно да ми се
довериш, само не...
– Избухвай, когато узнаеш нещо лошо. – Той се обърна и срещна погледа ми. – Няма.
– Още ли сърба кетчупа? – Саймън се завъртя в кухнята. – Десет минути, брат ми. Андрю
идва и...
– И дълбоко се извинява за липсата на храна.
Андрю влезе в кухнята. Беше на годините на татко, с много къса посивяла коса, квадратни
плещи, набито телосложение и гърбав нос. Той потупа Дерек по рамото.
– Пристига. Човек от групата носи закуската и ще дойде всеки момент.
Той не отдръпна ръката си, а го стисна. Несръчен жест, може би поради факта, че беше с
петнайсетина сантиметра по-нисък от Дерек, но в това сякаш се криеше и още нещо.
Предишната нощ, щом се срещна с Дерек, когото не бе виждал с години, израз на изненада и
предпазливост премина по лицето му. Дерек бе забелязал това и аз бях сигурна, че е усетил
как Андрю с всички сили би побягнал от човек, когото е познавал през по-голямата част от
живота си, а сега го вижда в ролята на главорез, макар и в юношеска възраст.
И Андрю беше магьосник като Саймън. Бил стар приятел на баща им и бивш член на
групата „Едисън. Също така им осигурявал неотложните контакти. Преди няколко години
двамата с баща им се посдърпали, ала запазили връзката помежду си и колчем изпадахме в
затруднено положение, се обръщахме към него.
Андрю стисна за последен път Дерек за рамото, засуети се из кухнята, вадеше и плакнеше