опасност, а бяхме изоставили още един член от нас – Ракел, както и леля ми Лорън, които
бяха в още по-голяма опасност от нас. Бяхме помолили групата да ги спаси и заплахите
срещу нас да престанат. Дали щяха да го направят? Нямахме ни най-малка представа.
Гуен бе донесла закуска: понички, кафе и шоколадово мляко, за което съм сигурна, че си е
казала: това е най-подходящата храна за деца на тяхната възраст. Сигурно щеше да е права...
ако три дни не бяхме яли боклуци и ако единият от нас нямаше диабет.
Саймън си взе поничка и кутия с шоколадово мляко, като се шегуваше, че непременно
трябвало да си хапва неща, които са извън обичайната му диета. Само Дерек се оплакваше.
Андрю се извини, задето бе забравил да информира останалите за болестта на Саймън, и
обеща следващото хранене да е по-качествено.
Всички бяха мили и любезни и може би ме беше хванала параноята – Дерек ми триеше сол
на главата, – но ми се струваше, че зад усмивките и милите им очи се криеше нещо: сякаш не
преставаха да мислят за необузданите ни разностранни способности. Сякаш не можеха да се
отърват от мисълта, че във всеки един от нас има часовников механизъм, който цъка и
отброява секундите, като да бяхме заредени бомби.
Не само аз се чувствах дискомфортно. Когато се преместихме във всекидневната стая,
Дерек си набеляза едно ъгълче и се оттегли в него. Саймън едва говореше. Тори, която
обикновено не искаше да има нищо общо с нас, така се беше лепнала за мен, че си казах:
сигурно се опитва да ми задигне поничката.
Ние против тях. Генетично модифицираните чудовища против хората, надарени със
свръхестествени способности.
Говорехме главно двамата със Саймън. За мен това бе странно, защото аз бях детето, което
винаги е стояло най-отзад с надеждата да не го накарат да говори, тъй като тозчас щеше да
запелтечи. Ала тежестта на доказателствата се прехвърли върху видяното от мен: духовете
на други деца и файловете в компютъра на д-р Давидоф.
Докато обяснявахме, в очите им зърнах съчувствие, но и съмнение. Вярвали ни, че
експериментът се е провалил на места – когато напускали, те се страхували тъкмо от това.
Вярвали ни и за Лайл Хаус, „седалището на групата“, където хората от „Едисън“ ни бяха
затворили. Когато експериментът се провалил, естествено, групата „Едисън“ се постарала да
прикрие следите.
Но останалото? Защо ни преследваха, когато избягахме? Защо стреляха по нас със
сънотворни стрелички, а после и с истински куршуми? Защо ни затвориха в лабораторията?
Като при това убиха три деца, провалили се на рехабилитацията?
Всичко това звучеше като сценарий на филм. Не, оставете това. Като сценарист/режисьор
на увлекателен касов филм, ако бях чула този разказ, щях да го отхвърля като твърде жесток.
Със сигурност можех да заявя, че Андрю ни вярваше. Гуен също. Видях ужаса, изписан на
лицето . Но Гуен бе най-младата и мнението не тежеше кой знае колко. Ръсел и Маргарет
не можеха да прикрият скептицизма си и аз знаех, че няма да е никак лесно да ги убедим да
ни помогнат.
Накрая измърморих:
– Ракел и леля ми са в опасност. Всеки миг могат да бъдат убити, ако изобщо са още живи.
– Леля ти е ценен член на екипа – рече Маргарет, а по суровото лице не можеше да се
прочете нищо. – Няма да я убият. А и приятелката ви не изглежда да е в непосредствена
опасност. Тя е щастлива и послушна. Засега са доволни и на това.
– Но ако открие каква е истината, сигурно няма да е тъй отстъпчива...
– Твоята леля и приятелката ти са направили избора си, Клоуи – намеси се Ръсел. –
Колкото и грубо да ти звучи. И двете те предадоха. Едва ли желанието ти да ги спасиш ще е
толкова силно.
– Леля ми...
– Помогна ти да избягаш, знам. Но нали нямаше изобщо да си там, ако приятелката ти не
те бе предала?
Рей бе разказала на д-р Давидоф за планираното от нас бягство и когато се опитахме да се
махнем от Лайл Хаус, те бяха подготвени. Рей бе повярвала на лъжите им, че искат да ни
помогнат, и бе помислила, че момчетата са ме навили да тръгна с тях.
– Сгрешила е. Нима настоявате да я оставим да умре заради това?
Повиших глас. Преглътнах, като се опитвах да се успокоя, да разсъждавам разумно.
– Каквото и да е сторила, била е убедена в правотата си и сега нямам намерение да я
изоставя.
Хвърлих поглед към останалите. Саймън бързо и енергично се съгласи с мен. Дерек
смотолеви с рязък тон: