Филип Шелби
Разплата
Благодарности
Чувствам се задължен да изкажа своята благодарност на господин Пол Бойс, шеф на Отдела за връзки с обществеността в Управлението на Военната прокуратура към Въоръжените сили на САЩ, който щедро сподели своите експертни познания, за да подпомогне написването на този роман.
Благодарности заслужава и Рей Кангас, главен военен следовател, за уточняването на специфичните детайли относно организацията и стила на работа на Военната прокуратура.
Но все пак тази творба си остава плод на авторовото въображение. Някои подробности около действията на снайперистите, както и за използваните експлозиви или за правилата на работа на военните следователи бяха изменени поради съображения за сигурност.
Филип Шелби
Първа част
1.
Рейчъл Колинс, младши офицер следовател от Военната полиция към армията на САЩ, нервно се размърда. От продължителното дебнене върху покрива от гофрирана ламарина краката й, стегнати в ботуши, бяха изтръпнали. Както всяка година в средата на септември ураганите вече бяха отминали и сега небето над Северна и Южна Каролина беше скрито от дъждовни облаци. Но тази вечер металната конструкция и ламаринените стени на складовете, пръснати сред просторните докове в пристанището на Балтимор, скърцаха и се поклащаха под напора на внезапно засилилия се вятър след рязкото спадане на температурите.
Операцията беше изпипана до последната подробност. До слуха й долиташе откъслечният, напрегнат шепот на мъжете, разпръснати в мрака, облечени в черни маскировъчни костюми и противокуршумни жилетки. Сред приглушеното пращене на радиостанциите, нарушавано от кратките позивни и още по-кратките отговори, се прокрадваха лаконични въпроси, следвани от дълги паузи. Голяма част от въпросите оставаха без отговор.
— Джейфоу1? Чуваш ли ме? Как е при теб?
Думите на Робърт Бърнс, командирът на местния ОБР2, прозвучаха в слушалката накъсани и приглушени. На Рейчъл й се стори, че дори долавя дъха му, примесен с аромата на любимите му ментови бонбони.
— Всичко е наред.
— Настроихме приемника. Записваме разговора им и получавате разрешение да атакувате склада.
От време на време някой от приемниците внезапно замлъкваше. ОБР винаги се застраховаше с резервни приемници. Но когато и резервният апарат излизаше от строя, за свързочниците настъпваха горещи моменти. Понякога причината се оказваше само една прекъсната спойка…
Рейчъл прекрасно знаеше коя беше истинската причина за трудностите — егоистичното отношение на полицейското управление в Балтимор, ревниво пазещо периметъра си.
Ситуацията се беше усложнила още в началото на този безкраен ден, когато дежурният офицер бе получил анонимно обаждане. Безименният информатор бе споменал един от военните интенданти — сержант Чарли Дън — който държал ключовете за един от големите складове край доковете, отдадени под наем на военните от градската управа. За Дън се носели слухове, че въртял незаконен бизнес. Тази вечер се готвел да измъкне няколко сандъка с автомати М-16, ракетомети и противопехотни мини. Осведомителят не знаел колко ще бъдат сандъците — всичко зависело от това до какво количество ще успее да се докопа сержант Дън. Купувачът бил новоизлюпен богаташ от западните щати, шеф на местното подразделение на Бялата гвардия. Името му не беше споменато, но по всичко личеше, че сержант Дън отдавна върти контрабандна търговия с Бялата гвардия. В доноса се посочваше, че следите водят към заговор за атентат, пред който бомбената експлозия в Оклахома Сити и Руби Ридж ще изглежда като детска забава. Това сравнение се оказа достатъчно, за да настръхнат косите на шефовете на балтиморското полицейско управление.
Но въпреки заплахата, те не докладваха информацията нито на ФБР, нито на щатската полиция. Заместникът на областния прокурор на своя глава реши, че не било необходимо да се паникьосват чак толкова. В края на краищата, пристанищният комплекс беше притежание на градските власти. Военните бяха само наематели и нищо повече. А обаждането беше регистрирано от уличен автомат, следователно не беше извън границите на суверенния щат Мериленд, така че федералните нямаше за какво да си навират носовете там. Те бяха принудени да съгласуват операциите си с градското полицейско управление само за да могат да проверят данните относно местонахождението на сержант Дън. Следата водеше към Федералната армейска регистратура в град Александрия, щата Вирджиния, а оттам — до щабквартирата на Военната прокуратура във Форт Белвоар край Вашингтон.